Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Скъпи… — започна кокетно тя и, някак странно, плахо, безшумно, допря пръстите на едната си ръка в дланта на другата — жест между детско плясване с ръце, израз на ликуване, и предупредителен сигнал за внимание. — Реших да; се отърва от теб. Искам да те помоля да напуснеш града.
Внезапно изпълнено с мощен приток на кръв, сърцето му шумно издумка. Бе точно онова, което желаеше и той.
— Добре — съгласи се внимателно Ричард. — Щом мислиш, че ще можеш да се оправиш. — Той погледна настрани към нейното лице, за да се увери, че и тя наистина го желаеше. Не можеше да повярва на ушите си. Един боядисан в червено, бяло и синьо пощенски камион, спрял зад тях, изсвири с клаксона си — по-скоро напомнящо, отколкото укоряващо. Мейпълови бяха известни в града. Бяха живели тук през по-голямата част от семейния си живот.
Ричард намери лоста за задната скорост, придърпа го назад, довърши обратния завой и те се отправиха за вкъщи. Колата — толкова нова и още неразработена, се понесе бързо и леко по шосето, сякаш тя също бе изстреляна току-що нанякъде от нейното деликатно, игриво плясване с ръце.
— Нещата се затлачват — обясни Джоан. — Не вървим наникъде.
— Аз нямам намерение да се отказвам от „нея“ — заяви той, без никой да го е питал.
— Не е нужно да ми го казваш отново — това вече го знам.
— Нито пък виждам ти да си се отказала от „него“.
— Щях, ако ме беше помолил. Молиш ли ме?
— О, не. Ужас. Та той е всичко, което имаш.
— Добре. Тогава заминавай, където щеш. Според мен, в Бостън е най-добре за децата, когато ще идват да те виждат, а и най-малко отегчително за самия теб.
— Съгласен съм. И кога виждаш да стане това? — Профилът й издаваше, че е нащрек, наежена да избухне всеки момент, ако той кажеше нещо не намясто. Ричард пък сдържаше дъх, опитвайки се да изглежда важен — с висок дух и палаво настроение, като колата. Те изпълзяха по гърбицата на моста и поеха по отклонението за „тяхната“ къща. Лицето на Джоан бе забулено в облак цигарен дим.
— Веднага, след като си намериш квартира — отговори тя. — Да кажем, следващата седмица. Прекалено скоро ли е?
— Вероятно да.
— Не изглежда ли всичко това твърде тъжно? Не ти ли се струва, че съм брутална с теб?
— Не, струва ми се, че си великолепна — много нежна и въобще, както винаги. Така е, права си. Това е нещо, което аз самият просто не мога да направя. Как би могла да живееш сама в тоя град?
В периферията на погледа му нейното лице се обърна. Ричард извърна към нея глава, за да я погледне, и видя изражението й — палаво, дръзко, зачервено. Сигурно бяха пили вино на обяд с…
— Хич не си го и помисляй — отряза го Джоан. Той знаеше, че това е блъф, една смела постъпка и нищо повече — тя просто се нуждаеше от малко почивка. Затова замълча, отказа да спори. Така щеше да се смили над гордостта й и да я спечели на своя страна.
Пътят започна да се вие покрай пощенски кутии и дървета — някои вече напълно съблечени от вятъра.
— Това твоя идея ли беше или негова? — попита той.
— Моя. Щукна ми във влака. Единственото, което Анди каза по въпроса, бе, че изглежда през цялото време аз те изхранвам. — От деня на тяхната раздяла, Ричард спеше в едно наето под наем бунгало край морето, на две мили от тяхната къща. Бе се опитал да си готви сам, но с всяка отминала вечер, чиито нощи ставаха все по-къси, изглеждаше много по-лесно и по-учтиво спрямо децата, да консумира вечерите, приготвени от Джоан. Бе привикнал към нейното готвене. В действителност, неговото тяло, всяка негова клетка, бе съставна част на нейното готвене. След вечерите обикновено идваше ред и на някое и друго питие — докато децата (две от тях — вече заминали да се учат по далечни места, другите две — все още обвързани с родния дом) се напрягаха над домашните си работи или зяпаха телевизия, а пийването, от своя страна, водеше до разговори, откровения, груби слова, сантиментални сълзи и до някое инцидентно отстъпление от позициите — на горния етаж. Тя беше права — сегашното положение не бе нито здравословно, нито перспективно. След двайсет години съвместен живот, каква ли по-подходяща среда трябваше да бъде създадена, за да започнат да се обичат те двамата един друг?