Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Лиарин въздъхна. Когато Аштън вдигна вежди въпросително, тя се усмихна и сложи ръка на бедрото му.
— Толкова искам да си спомня как е било тук с теб. Мъчно ми е, че съм забравила нашите прекрасни приключения.
— Вярно е, мадам, забравили сте, но ще изживеем нови, които ще можете да отнесете със себе си вкъщи.
Следобедната светлина се промъкваше между завесите на леглото и ги караше да пламват в бяла светлина. От време на време въздушен полъх издуваше прозрачната коприна и галеше сплетените тела под нея. Бризът се смесваше с полугласни въпроси и тихи любовни клетви, докато страстни целувки и сладостни въздишки се отронваха между отзивчиви устни. Върховете на мъжки пръсти галеха голи гърди, меки вдлъбнатини и стремителни възвишения. Други, по-нежни пръсти милваха силна шия, минаваха по мускулести ръце и се спускаха към плосък, твърд корем. Бели бедра поемаха напора на мъжко желание, когато любовта разгаряше нова буря от чувства — пиршество на сетивата, вкусвано без бързане под купола от коприна. Срещата на един мъж с една жена, повторно изживяване на онова, което е било и начало на всичко, което някога ще бъде. Нощта беше хладна, почти студена. Плуващите ниско облаци не позволяваха на влажната мъгла да се вдигне от улиците. Аштън остави спящата си любима, наметна халата си и излезе на балкона. Над тесния тротоар гореше уличен фенер, обгърнат от жълта светлина, самотен пазач в мрака сред глухотата на този среднощен час. Някъде отдалеч долетя музика, гръмна весел смях — сякаш за да докаже, че по всяко време има хора, които изживява мига и се опитват да спрат времето. Сега Аштън бе опиянен от настоящето, чувстваше се така щастлив след любовната игра, че започна да се страхува да не му я отнемат отново.
Усетил копнеж по топлината на своята любима, Аштън се върна в спалнята, спря се до долния край на леглото и се загледа в Лиарин. Тя спеше, свита на една страна, с дълбокия сън на невинните. Доколкото знаеше, тя все още не беше започнала да си спомня и фактът, че беше забравила всички толкова скъпи за двамата преживявания, не му даваше покой. Той самият беше съхранил здраво в паметта си последните три години, въпреки че имаше няколко събития, които би предпочел да забрави. Нощта на пиратското нападение например, после онези дълги, мъчителни дни, през които беше лежал, неспособен да помръдне, докато копнежът по Лиарин го докарваше до лудост. Дори когато напрежението ставаше непосилно и той изтощен изпадаше в спасителна дрямка, винаги след това отваряше очи с една и съща дума на напуканите устни: „Лиарин?“ А отговорът винаги беше: „Няма я. Няма дори и следа. Реката я погълна.“
После дойдоха седмиците на оздравяването и когато се вдигна от леглото, той обикаляше къщата, неспокоен и болен. Терзанията не му позволяваха повече от няколко часа сън, а дългите нощи се влачеха убийствено бавно. Денят най-после идваше, но беше по-лош от тъмнината, защото сега виждаше празния стол до масата, леглото, в което спеше сам, осиротелите предмети — любимата му си беше отишла завинаги.
Пътуването при дядо й беше още едно мъчение, на което се бе подложил след възстановяването си. Старият човек беше много болен и трябваше да пази леглото. Вестта, че Лиарин няма да се върне никога, за да стопли неговите последни дни, бе сломила съдията. Скърбяха заедно, докато старецът почина.
За да се отърве от нощните си кошмари. Аштън беше избягал на Изток, след това още по-далече, чак до Европа. Беше заобикалял мястото, където живееше Робърт Самъртън, не от страх пред омразния търговец, а за да не нахлуват толкова болезнено спомените за Лиарин. Но и пътуването не беше намалило мъката му и накрая се завърна отново вкъщи, за да се затрупа с работа. Усърдието му се отрази изключително добре на семейните сделки. Неговата параходна компания растеше и се развиваше по същата тази река, която му беше отнела най-скъпото. После, когато болката бе започнала да заглъхва, Лиарин внезапно се завърна при него като същество, изтръгнато от мрака и сега спеше в леглото му, подобна на ангел. И въпреки всичко изтеклите години не му даваха покой, тъй като не можеше да намери никакво обяснение за дългото й отсъствие. Защо не го беше потърсила по-рано?