Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
„Накъде ще ме поведеш сега?“ — прошепна той едва чуто. — „Освободих се от мъките си, но какво ще правя, ако някой ден те вземат от мен?“ Не можеше да си представи да я загуби още веднъж. Би претърсил цялата земя, не, цялата вселена и нямаше да се успокои, докато смъртта не го дареше с вечен мир. „Имай милост, моя Лиарин, и остани завинаги с мен. Не ме напускай повторно, защото тогава вече няма да съм човек.“
Колко дълго беше стоял така, не можеше да каже. Накрая пусна халата да се плъзне по плещите му и се наведе над нея, защото забеляза, че тя беше отворила очи и го гледаше. Той седна на ръба на леглото. Лиарин отметна завивката и протегна ръце към него. Когато голото му тяло я докосна, тя го притисна силно и горещите й устни се разтвориха под целувката му. И отново изпаднаха в безграничен екстаз, както в нощта, когато се намериха след дългата раздяла.
Сутринта Аштън поднесе закуската на жена си в леглото. На таблата имаше малка кутийка от розово дърво, почти скрита в сянката на вазичка с жълти рози. Лиарин я забеляза едва когато се наведе да помирише цветята. При вида на богато украсената кутийка тя потърси очите на Аштън с надеждата, че ще й даде обяснение, но той само безмълвно й се усмихна. Много предпазливо, сякаш държеше голямо съкровище, тя повдигна капака и погледна в кутийката. Там върху възглавничка от червено кадифе лежеше необикновено красив пръстен, украсен с диаманти и смарагди.
— О, Аштън… — Сълзи напълниха очите й. — Боже мой, колко е красив!
— Първия пръстен се наложи да ти го купя малко набързо. Надявам се този да изкупи вината ми.
— Господи, Аштън, стига ми щастието да бъда твоя жена!
Той сложи пръстена на ръката й.
— С този пръстен се заклевам да бъда твой мъж… — Той се наведе над нея и устните на Лиарин се разтвориха в очакване на целувка. — И тези, които Бог е събрал — прошепна той, — никой смъртен не бива да раздели… никога.
Въпреки че прекрасните обеди и вечери, скъпият хотел и разходките не събудиха у Лиарин никакви помени за миналото, младата жена продължи да разцъфтява под грижовното внимание на съпруга си. Отрупаните с цвят азалии и камелии бледнееха пред нейния блясък и както винаги, когато човек се наслаждава на живота, времето летеше страшно бързо. Скоро месецът свърши и „Речната магьосница“ и понесе отново нагоре по реката. Пристигнаха вкъщи и се върнаха към ролите си на господар и господарка на Бел Шен.
Аштън подготвяше голямо празненство, за да представи вече официално Лиарин в обществото. На поляната пред къщата беше издигнат павилион, в който малък оркестър трябваше да свири за танците. Поканите бяха предадени устно, поводът беше разгласен на длъж и на шир.
Колкото повече наближаваше денят, толкова по-трескава работа кипеше в и около Бел Шен. Кухнята бълваше сладкиши и лакомства върху сребърни табли, от избата се вадеха бъчви с вино и стомни с ябълков сок. В градината се въртяха над огъня прасета и млади теленца и ароматът им се носеше надалеч. Няколко часа преди започване на празненството над огньовете окачиха и шишове с кокошки, гъски и пуйки. Малко преди идването на гостите слугите наредиха по дългите маси купи с пресни плодове.
Скоро пристигнаха първите карети и по тревата припнаха със смях деца, а възрастните бавно се разхождаха по алеите. Лиарин и Аштън посрещаха тълпата от хора, хванати под ръка. Младата жена страшно се вълнуваше. Но любезността на гостите и явната им готовност да я приемат бързо я накараха да се отпусне, държанието й ставаше все по-топло и очарователно. В един кратък миг на спокойствие тя попита Аштън дали сред тази блъсканица има поне един човек, който да не е негов приятел. Той беше малко ядосан, защото бяха дошли и няколко души, присъствието, на които не му беше приятно. Впрочем не беше особено изненадан да види отново Марелда Рус. Тя се появи под ръка с М. Хоръс Тич. Той като че ли изпадна в паника, когато Аштън официално му представи Лиарин. Лицето му потрепваше нервно, а след това побърза да се отдалечи с патешка походка. Марелда го дръпна за ръкава, разочарована, че й отне възможността да се подиграе с двойката и му се скара високо за лошото му възпитание.
— Наистина не те разбирам, Хоръс. Ти се държиш, като че ли нямаме право да сме тук, при това всяко дете знае, че Аштън е поканил тази вечер цялата околност. Защо си такъв окаян страхливец?
М. Хоръс Тич трепна болезнено и хвърли бърз поглед наоколо, за да види дали някой не е чул упрека. Понякога си беше жива мъка да придружаваш Марелда, но в обожанието си не можеше да й откаже нищо, дори и когато безмилостно му отнемаше и последната капчица гордост.