Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
По време на представянето погледът на Лиарин откри един мъж, който не я изпускаше нито за миг от очи, но и не се приближаваше, за да се запознае с нея. Струваше й се някак странно познат и накрая се сети, че това е човекът, когото с Аштън бяха скандализирали с целувката си под свода. Въпреки че се опитваше да не се занимава повече с него, погледът му я смущаваше.
Когато светлините на залеза обагриха небето, слугите изнесоха лампи в парка. Като по негласна заповед гостите замлъкнаха и обърнаха глави към главния вход. Там в елегантно вечерно облекло стоеше двойката, в чиято чест се бяха събрали — и двамата по-красиви от всякога. Уилабел подсмръкна силно и избърса една сълза, а Луела Мей допря длани една до друга с пръсти на устните, като че се молеше нищо да не смути чудото на този миг.
Аштън поведе гордо жена си надолу по стълбите, толкова бавно, че всеки да може да се възхити на грацията и красотата й. Гостите им сториха път и двамата тръгнаха през поляната и по стълбите към големия павилион. Господарят кимна и музикантите засвириха валс. Той обви тънката талия на Лиарин и я завъртя умело в такт с мелодията. Обгърнати от розовата светлина на залеза и от магията на своята любов, те се носеха по дансинга, докато гостите образуваха кръг около тях и им ръкопляскаха въодушевено. Когато отзвучаха последните тактове, Аштън се отдръпна от жена си, а тя направи дълбок и грациозен реверанс. Сияещ, младият плантатор вдигна дясната си ръка и започна:
— Дами и господа, скъпи приятели! Имам щастието да ви представя жена си Лиарин…
— Сър — прекъсна го гласът на един мъж, — страхувам се, че сте жертва на ужасна заблуда.
Високият мъж с пясъчно русата коса си пробиваше път между гостите. Излезе напред и спря пред стълбите на павилиона, където привлече погледите на всички присъстващи. Аштън го изгледа гневно. Непознатият хвърли поглед по обърканите лица наоколо, преди да се обърне отново към домакина.
— Повярвайте ми, сър, искрено съжалявам, но тази дама, която представихте като своя жена, не е Лиарин…
От тълпата се чуха възклицания на изненада. Лиарин се вкопчи в ръката на Аштън, защото усети, че коленете й омекват.
— Тя е Лианор Синклер, близначката на покойната ви жена…
— Не! Не е възможно! — избухна Аштън. — Тя е Лиарин и никой друг!
— Съжалявам — повтори рязко непознатият. — Заблуждавате се.
— Откъде знаете това? — попита Аштън. — Кой сте вие?
— Аз съм Малкълм Синклер — отговори мъжът твърдо. — Съпругът на тази жена.
Лиарин имаше чувството, че я удариха с юмрук по слепоочието. Тя залитна замаяна. Павилионът се завъртя около нея, докато започна да вижда препускащи ленти от светлини. Едва почувства, че Аштън я прихвана и успя да улови смущението, което започна да обхваща гостите. Един женски глас се издигна в триумфиращ смях, и тя предположи, че това е Марелда. Аштън я положи на един стол. Доктор Пейдж изскочи сред гостите, за да помогне на съпругата си.
Пъхна под носа й шишенце с амоняк и когато тя отдръпна глава от острите изпарения, срещна кафявите очи на Малкълм Синклер, който стоеше на крачка зад Аштън.
— Вярно ли е? — попита тя едва чуто. — Негова жена ли съм? Или твоя?
Аштън й стисна успокояващо ръката, след това се изправи срещу Синклер.
— Знам, че тази жена е Лиарин — каза той твърдо. — Ожених се за нея преди три години в Ню Орлиънс.
— Това не е възможно. — Малкълм Синклер беше също така неотстъпчив. — Жена ви се е удавила в Мисисипи малко след женитбата при едно нападение на пирати, сър. Заявявам ви тук и сега: тази жена е Лианор и аз съм женен за нея. Тя беше отвлечена от къщи и аз стигнах по следите й до Нечиз, където обаче никъде не можах да я открия. Мислех вече, че съм я загубил завинаги, докато пътищата ни се пресякоха. Когато видях жена си да целува друг мъж, бях толкова потресен, че не можах да изрека нито дума. — Той се обърна към Лиарин и разтвори с молба ръце. — Лианор, любима! Прекрати тази лоша игра! Кажи им, че си моята съпруга.
— Аз… аз не мога… — запъваше се младата жена, съвсем объркана. — Знам… мисля… аз наистина вярвам, че съм Лиарин.
— Сестра ти е мъртва — упорстваше той. — Не си ли спомняш?
— Не — прошепна отчаяно тя. — Нищо не си спомням.
— Какво е сторил той с тебе? — извика Малкълм и се обърна рязко към Аштън, пребледнял от гняв. — Не знам как сте постигнали това…
— Аштън няма нищо общо със загубата на паметта й — прекъсна го спокойно доктор Пейдж. — Но тя казва истината. Не си спомня за вас, а и въобще не помни нищо. И може би никога вече няма да си спомни събитията от преди нещастния случай.