Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
По онова време повечето жени носеха три четвърти панталони. Ако хванеха някоя в яркоцветно кимоно, й връчваха картичка, на която пишеше: „Луксът е наш враг“. Някои дами много обичаха да се хвалят с броя на картичките, които бяха получили.
Чайните бяха отворени, но почти не работеха, а гейшите шиеха парашути в сградата на управлението. Всички обединения на гейшите произвеждаха оризови топки за войниците, но много често им ги връщаха, защото миришеха на парфюм и грим.
— Ти се оказа мъдра и предвидлива, Кихару, и се оттегли точно в подходящия момент — казваха ми завистливо някои колежки, макар вече да се знаеше, че мъжът ми ще замине за Бирма. Когато разбрах, че съм бременна, бях обзета от неприятното чувство, че съм изоставена. Най-после се бяхме спасили от англичаните и си бяхме у дома, но бях много потисната, защото нямах представа какво ни очакваше занапред.
Десет дни преди мъжът ми да започне новата си работа, заминахме за Осака, за да се сбогува със семейството си. При това посещение между свекърва ми, която преди беше категорично против женитбата на сина си за гейша, и мен се породи привързаност, което ме направи много щастлива. Свекърва ми произхождаше от старо семейство в Каназава и беше красива жена.
— Бях твърдо против синът ми да се ожени за гейша. Бях най-върлият ти враг. Извини ме, моля те — каза ми меко тя и аз избухнах в сълзи. Беше ми много приятно да се разхождам със свекърва си, да я придружавам на покупки или на гости у съседите. Когато срещахме познати, тя ме представяше винаги като дъщеря, не като снаха.
Мъжът ми имаше две по-малки сестри, които бяха женени в други семейства. И двете бяха по-възрастни от мен и имаха деца.
За разлика от свекърва ми, свекърът беше надменен самохвалко и аз не го харесах още от самото начало. Не можех да търпя пронизителния му глас, глупавите му хвалби. (Много по-късно установих, че мъжът ми е наследил всички тези качества на баща си.)
Само веднъж се срещнах с едната сестра на мъжа си, но другата живееше близо до свекърва ми и беше много мила. Казват, че зълвата е по-лоша от хиляда дяволи, но това в никакъв случай не важеше за нея. Тя и свекърва ми бяха единствените ми близки хора в семейството на мъжа ми.
Щом се върнахме в Токио, мъжът ми замина за Бирма с военно поръчение като правителствен чиновник.
Скоро след това се роди синът ни. Раждането не беше лесно, мъчих се цели петнадесет часа. Според мен беше истинско чудо, че след всички преживени страдания — пътуването с товарния военен кораб, друсането на влака и мъчителните седмици на японския транспортен кораб — успях да родя живо и здраво дете. Освен това по време на бременността си нямах нито едно от оплакванията, които измъчват много жени. Тъй като силите ми бяха напълно изтощени в лагера и по време на дългото пътуване към дома, изпитах огромно облекчение, че ме приеха в родилен дом. Останах повече от седмица там, докато дойде бебето, и се наслаждавах на грижите и вниманието, с които ме обсипваха.
Докато траеше раждането, по радиото съобщаваха, че на много места са потопени японски военни кораби. Понякога си мислех, че детето ми ще се роди без баща, и губех съзнание, но докторът ме раздрусваше грубичко, за да ме събуди.
След петнадесет часа родих силно момче. За щастие домът на родителите ми беше наблизо и мама ме посещаваше всеки ден. Тя ми донесе няколко пакета памучни пелени, които вече бяха рядкост. Сестрите ги перяха и ги окачваха на покрива да съхнат, но някой веднага ги отмъкваше. Това стана три или четири пъти.
Баба беше на мнение, че четири седмици след раждането жената е длъжна да се щади, за да няма оплаквания на стари години. Така останах в родилния дом двадесет и пет дни. Ден и нощ следях военните комюникета по радиото и постоянно плачех, но лекарят ме утешаваше и ми вдъхваше смелост.
След като излязох от болницата, имах много мляко. Бебето не можеше да свикне със силната струя и постоянно се давеше. Всяка сутрин изстисквах цяла купа с мляко и я изхвърлях в канала пред къщата.