Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
— Знам кой сте. Вие сте Донатиен. Префектурата ви издирва откакто преди пет години откраднахте Колекцията Ромел.
— А, значи знаете. Източникът ви на информация е добър. Твърде жалко, че не можете да си позволите да го кажете на никого.
Никола отмести чашата и чинийката и се пресегна за абсента.
— Ще пийнете ли едно?
След миналата нощ той очакваше Октав рано или късно да разкрие втората му самоличност. Играта наистина беше загрубяла и Октав не бе единственият играч от отсрещната страна.
— И какво ще ми попречи да разкажа онова, което знам?
Октав се държеше уверено, но по бледото му чело изби пот и въпросът бе зададен боязливо.
Сега опипва почвата, помисли Никола. И двамата сме направили проучвания в територията на другия и навярно и двамата сме направили открития, които по-добре да не бяха правени.
— Бях във Валент Хаус — каза просто.
Отвори бутилката и си наля една доза от зеления ликьор.
— Не казахте дали искате питие?
Мълчанието бе продължително. Никола нарочно не вдигна поглед. Занимаваше се с абсента, поставяйки перфорираната лъжичка с бучки захар в нея над чашата си, след което добави нужното количество вода от сребърната гарафа, за да може захарта да се разтвори и наситената горчилка да стане годна за пиене.
Октав издърпа стола с нервно движение и седна.
— Да, благодаря. Виждам, че трябва да поговорим.
— Със сигурност може да се каже и така.
Никола наля на Октав, след което взе собствената си чаша в ръка и се облегна.
— Ще опитам питието си пръв, ако това ще ви накара да се чувствате по-комфортно. Макар да ви уверявам, че да се слага отрова в абсента означава да се хаби отровата.
Октав сложи захар в чашата си и когато взе лъжичката и гарафата ръцете му леко трепереха. Каза:
— Сега разбирам, че допуснах грешка, когато изпратих посланика си при вас нощта след бала. Сметнах, че се опитвате да си пъхате носа в моите дела.
— Вие самият не сте магьосник, нали? Не вие сте изпратил голема. Кой го направи?
— Това не е ваша работа — отвърна Октав и се усмихна като човек, който се опитваше да прекрати безсмислен спор с разумни доводи. — Не разбрах, че присъствието ви в подземията на Мондоло се дължи на семейните скъпоценности. Поднасям извиненията си и можем да считаме нещата между нас за приключени.
Никола присви очи. Отпи от ликьора. Горчивият вкус все още бе наситен, дори и разреден и подсладен. Пиенето на тази течност неразредена или в големи количества предизвикваше халюцинации и лудост. Каза:
— Твърде късно е, Докторе. Казах ви, видях Валент Хаус. Вие очевидно сте напуснал това място жив, което явно е подвиг, който се е оказал непосилен за много други хора.
— Какво искате тогава?
Октав се наведе напрегнато, забравил престореното си хладнокръвие.
— Него. човекът, който е напълнил онази къща с трупове. Името му и настоящото му местонахождение. Аз ще се погрижа за останалото.
Октав отвърна поглед. За момент изпъкналите му очи придобиха изражение на преследван дивеч.
— Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислите.
Никола не реагира. Бе хранил подозрение, че Октав има някакъв по-могъщ партньор и сега докторът го бе потвърдил.
— Но това не е всичко, което искам. Трябва да знам и как сте получил нужния достъп до работата на Доктор Едуар Виляр, за да можете да конструирате един от неговите уреди.
Не трябваше да набляга много на това. Не искаше Октав да разбере какъв бяс предизвиква в него тази интелектуална кражба. Ако разбере, ще му стане ясно, че едва ли имам намерение да го оставя жив.
— Трябва да знам това и трябва да знам, че ще престанете да я използвате с цел измъкване на изгубени съкровища от покойните роднини на хората.
Октав го изгледа възмутено. Извади от вътрешния си джоб сгънатата бележка и я хвърли на масата. На нея пишеше „Марита Сън, пренасящ златни монети, които Султанът на Тамбарта е трябвало да депозира в Банка Виен.“ Октав каза:
— Значи не е било блъф.
Никола вдигна раздразнено вежди.
— Аз не блъфирам, Докторе — Той взе бележката. — Този кораб потъна миналата година. Фатален край на една сложна и доста тъпа транзакция, един от етапите на която се състоеше в опит да се гарантира заем от короната на Ил-Риен за нещастния малък народ на Тамбарта. Оцеляха една спасителна лодка хора и известно количество отломки. Само човек от екипажа, който потъна заедно с кораба е можел да даде достатъчно точно описание на местоположението му, което би направило евентуалното спасяване на товара възможно.