Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Не всичко беше съвсем по вкуса му във втория по качество хан в Мероне, разбира се. От кухнята миришеше на овнешко и ряпа и на неизбежната ечемичена супа. Какво пък, храната беше проблем в един град, претъпкан с бежанци и войници, да не говорим за слабата реколта, поради безкрайната суша.
Според Мат целият проклет свят просто съхнеше и той не искаше дори да мисли защо. Искаше му се да забрави за жегата, да забрави защо е в Мероне, всичко да забрави. Зеленото му палто, извезано със злато по яката и ръкавите, беше разкопчано, фината ленена риза — развързана, но въпреки това той се потеше като кон. Сигурно щеше да помогне, ако свалеше черния копринен шал, вързан около врата му, но рядко го правеше пред хора. След като изпи остатъка от виното си, той остави излъсканата калаена чаша на масата и вдигна шапката си с широката периферия, за да си направи малко вятър. Каквото и да изпиеше, избиваше на пот преди да е влязло в корема му.
Когато решеше да отседне в „Златния елен“, лордовете и офицерите от Бандата на Червената ръка го следваха, което означаваше, че всички други посетители се разкарваха. Това обикновено не дразнеше госпожа Делвин. Можеше да вземе петорно за всяко легло от лордовете и лордчетата от Бандата, а тази тайфа си плащаше добре, сбиваха се рядко и обикновено се изнасяха навън преди да се стигне до кръвопролитие. Днес обаче едва десетина мъже заемаха масите и тя от време на време примигваше към празните пейки и въздишаше. Нямаше да продаде много вино до вечерта. Голяма част от печалбата й идваше от виното. Музикантите обаче свиреха живо. Шепа лордове, наслаждаващи се на музиката — тях ако питаха, всеки, който можеше да хвърли някоя жълтица, заслужаваше да го наречеш „милорд“ — можеха да са по-щедри от пълно с обикновени войници помещение.
За нещастие на музикантските кесии обаче единственият, който ги слушаше, беше Мат, а той присвиваше очи на всяка трета нота. Не беше по тяхна вина — музиката си звучеше съвсем добре, стига да не знаеше човек какво слуша. Мат обаче знаеше — тъкмо той ги беше научил на мелодията, — но никой друг не я беше чувал отпреди повече от две хиляди години. Най-доброто, което можеше да се каже, беше, че поне бяха хванали ритъма.
До слуха му достигна част от чужд разговор. Мат хвърли шапката на масата, размаха чашата си в знак, че иска да му я долеят, и се наведе към съседната маса, около която седяха и си говореха трима мъже.
— Това пък какво беше? — попита ги той.
— Мъчим се да измислим как да си върнем от теб част от парите — отвърна му без усмивка Талманес. Не беше ядосан. Само с няколко години по-голям от Мат с неговите двадесет и с една глава по-нисък от него, Талманес рядко се усмихваше. Този мъж често напомняше на Мат за натегната пружина. — Никой не може да те бие на карти. — Командир на половината конница на Бандата, той беше лорд, но предната част на темето му беше обръсната и напудрена, въпреки че потта отчасти беше отмила пудрата. Напоследък много млади кайриенски благородници бяха възприели войнишкия стил. Палтото на Талманес беше в един цвят, без цветните ивици, характерни за благородниците, въпреки че беше удостоен с доста титли.
— Не е така — възрази Мат. Наистина, когато се намесеше късметът му, беше съвършен, но той се появяваше на цикли, особено при неща, в които имаше повече ред, както при колода карти. — Кръв и пепел! Последната седмица спечели от мен цели петдесет крони! — Петдесет крони! Само преди година щеше да стане от масата, ако спечелеше дори една златна крона, и щеше да заплаче само при мисълта, че може да загуби една. Само преди година нямаше и една крона, която да загуби.
— И като ги приспаднеш, колко стотин ми остават? — попита сухо Талманес. — Искам да получа възможност да си върна част от тях. — Ако започнеше обаче да печели значително от Мат, щеше да съжалява. Като повечето мъже от Бандата, той приемаше късмета на Мат за талисман.
— Със заровете не ще да си толкоз добър — каза Дерид, командирът на пехотата на Бандата, отпи жадно и пренебрегна едва прикритата гримаса зад обилно намазаната брада на Нейлсийн. Повечето благородници, които Мат познаваше, смятаха заровете за просташка игра, играна от селяци. — Никога не съм те виждал да играеш цял ден на зарове. Май ще да е нещо, над което нямаш толкоз власт, ръка не ти иде, нали ме разбираш.
Малко по-висок от своя сънародник кайриенец Талманес, Дерид беше с цели петнадесет години по-стар, с чупен неведнъж нос и три бели белега, кръстосали лицето му. Единствен той от тримата беше без благородно потекло, но пък беше професионален войник.
— Мислехме за коне — обади се Нейлсийн и размаха калаената си чаша. Едър мъж, по-висок от двамата кайриенци, той предвождаше другата половина на конницата на Бандата. — Душата да ми изгори дано, но късметът ти държи здраво в битките и в картите. И в заровете — добави той с нова гримаса към Дерид. — Но в конните надбягвания всичко зависи от коня.