Една нощ през самотния октомври [bg]

По пътя към къщи чух, че някой съска името ми от някакъв буренак.

— Смрък, стари приятелю! Радвам се да те видя! Бях тръгнала към теб… добре че ми спести разкарването…

— Негасена вар! Какво правиш?

— Ходя в онази овощна градина, за да ям от онези… — отвърна тя. — А в началото се отбих само за малко…

— Защо искаше да ме видиш?

— Научих нещо. Исках да ти го кажа.

— Какво? — попитах аз.

— Пипнала съм лошия навик от Растов, предполагам. Имам чувството, че сменям кожата си.

— Не я сменяш.

— Знам. Но наистина го харесвах. Когато те оставих тогава, отидох в овощната градина и започнах да ям от ферментиралите сливи… Чувствах се… добре с него. Някой имаше нужда от мен. Сега почти не останаха плодове. Ще се съвзема, ще се оправя… Но той ще ми липсва. Беше добър човек. Викарият му видя сметката… Нощен вятър ми каза. Искал да стесни кръга. Затова Графа пък очистил Оуън… за да предупреди викария да внимава. Вие ще се справите с него, нали?

— Вар, струва ми се, че сливите са ти дошли множко. Оуън беше убит, след като промушиха Графа.

— Умно, нали? Точно това исках да ти кажа. Той ни заблуди. Все още е тук.

— Какво?! Как?

— Когато достигнах връхната точка на порока си снощи, изведнъж се почувствах много самотна. Не исках да съм самотна, така че тръгнах да търся някого… нещо… светлини, движение, звуци. Отидох до циганския бивак и мястото се оказа чудесно. Свих се под един фургон и смятах да прекарам нощта там. Да го проспя… Само че откъм фургона дочух разговор, който ме накара да пропълзя между дъските на пода и да се кача горе. Случайно бях избрала най-важния фургон. Имаше дори двама стражи. Понякога говореха на техния си език, понякога на английски. По-младият имаше нужда от още практика. Дори намерих отвор, през който виждах ковчега.

— Той е при циганите?

— Да. Пазят го през деня, докато спи, пазят ковчега му вечер, когато излиза.

— Значи ни е изиграл! Облякъл е скелета с дрехите си и сам го е промушил!

— Да. Онзи скелет си е бил там.

— И затова пръстенът го нямаше!

— Да и не е рискувал. Всеки, който би намерил останките, щеше да си помисли, че който го е промушил, е взел и пръстена.

Почувствах ледени тръпки.

— Вар, той направи това след смъртта на луната, нали?

— Да. Изчисленията ти ще останат непроменени.

— Добре. Но не разбирам едно… Графът е убил Оуън, защото викарият е убил Растов. Оуън беше отварач. Означава ли това, че Графа е изпитвал определени симпатии? Или просто е искал да сплаши викария, за да попречи на насилието да се разпространява още повече?

— Не знам. Нищо не се каза по въпроса.

Изръмжах тихо.

— Объркана история — казах аз.

— Сега знаеш всичко, което и аз.

— Благодаря ти. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не. Наистина излязох от Играта. Благодаря ти.

— Късмет, Вар.

Чух как отпълзява.

Този следобед преваля и дъждът спря малко след залез. Излязох навън, за да погледна луната и Бубо дойде с мен. Облаците все още я закриваха и успяхме да видим само голямото светло петно върху тях на изток. Вятърът беше леден.