Една нощ през самотния октомври [bg]

Почувствах познато бодване във въздуха. Бе дошло времето за отваряне. Погледнах Джак и видях, че и той смята така.

Лари пропълзя още няколко сантиметра.

Втренчих се във викария, когато той произнесе последното заклинание. Видях ръката на скелета в черно да потрепва, но изглежда го забеляза и Робъртсън, защото се наведе и вдигна петостенната купа. От пръстена излетя нещо тъмно, викарият го улови в купата и го изпрати назад в нощта, но и без това вече бе късно да бъде убит, защото отварянето несъмнено започваше. Той постави иконата върху гърдите на Графа и пръстенът замря. Помислих си за него и Лари и ме обзе мрачно възхищение. Викарият бе много по-добър в работата си, отколкото предполагах.

— Джил — извика той. — Извади жезъла.

Тя мушна ръка под пелерината си, извади жезъла и го вдигна нагоре. Странно, блясъкът на камъка за миг помръкна. Почти в същия миг Джак извади и своя жезъл и също го вдигна над главата си. Отново чух тежките стъпки и този път те приближаваха. Правоъгълникът отново стана ярък, в него се появи дълбочина, изпълнена с многоцветни сияния. Крясъците от огъня се усилваха: Я-а! Шуб-Нигурат! Слава на Черната коза! Музиката зазвуча напрегнато, луната светеше като прожектор над главите ни. Лари продължи да пропълзява напред. Вдясно се появи експерименталният човек и се приближи. Погледнах към Джак. На челото му се бяха появили капчици пот. Виждах, че влага цялата си воля и дух в жезъла, но отварянето продължаваше.

Експерименталният се дотътри.

— Ху-ба-во ко-тен-це — избоботи той и се спря пред Джак, който в такъв момент би могъл да убие всеки друг, но едрият миришеше на смърт и не му правеше впечатление.