Една нощ през самотния октомври [bg]

— Добър вечер — поздрави тя всички. И четиримата мъже отговориха.

— Здрасти, Смрък — каза Грималкин и застана до мен. — Огънят вече е добър.

— Да.

— Както виждаш…

— Не приеха възраженията ви.

— Откри ли Лари?

— Не.

— О, ужас!

— Има и резервен план — казах аз и в този момент дойде Нощен вятър, за да я поздрави.

Изпитвах силно желание да вия срещу луната. Беше толкова достойна за вой! Но се въздържах.

До ноздрите ми дойде аромат на тамян. Джил бе започнала да хвърля пакетите си в огъня. Луната приближаваше средата на небесния свод.

— Как ще разберем кога е време да започнем? — попита ме Грималкин.

— Когато можем да разговаряме с хората.

— Разбира се.

— Как е гърбът ти?

— Сега е добре. Ти изглеждаш във форма.

— Добре съм.

Известно време наблюдавахме огъня. Добавиха още един пън и нови пакети. Миризмите представляваха сладникаво прелъстителен букет. Сега пламъците достигаха до по-високо, променяха цветовете си постоянно, трептяха на вятъра. Някъде от вътрешността им долитаха остри, звънки звуци, дочуваха се гласове. Обърнах се встрани и погледът ми бе привлечен от друг източник на светлина. Надписът започваше да свети. Луната над нас бе достигнала средата на небето.

— Джак, чуваш ли ме? — повиках го аз.

— Съвсем ясно, Смрък. Добре заварил в полунощ. Какво си наумил?

— Само проверявам колко е часът — отвърнах аз.

Забелязах, че Нощен вятър разговаря с Морис и МакКаб, Текела с викария.

— Струва ми се, че е време — каза Грималкин, — да заемем местата си.

— Време е — отвърнах аз.

Тя отиде да повика Джил, която тъкмо хвърляше в огъня последния си пакет. Въздухът над цветните му пламъци бе изкривен, тъй като гореше на повече от едно място едновременно и в трептящата мараня наоколо се виждаха някои от тези други места. Някъде от север дочух виене на вълк.

Викарият застана на мястото, което бе отбелязал. Морис и МакКаб отидоха и заеха позиции в дясно от него. След това Джил застана до МакКаб, а Грималкин до нея, но три котешки стъпки напред. Аз отидох близо до нея, а Джак вдясно от мен. Редицата ни беше извита около камъка с надписите, а Джак и викарият бяха един срещу друг. Олтарът с упоената Линет беше на около десет стъпки от мен.

Някъде от диплите на дрехата си викарият извади петостенната купа и я постави на земята пред себе си. После извади и иконата на Алхазред, която подпря на скалата вляво, обърната към светещия камък. Нощен вятър промени местоположението си и застана зад купата. Винаги започват отварачите, а работата на затварачите е да реагират.

Чантата на Джак, вдясно от него, вече беше отворена, защото бе вадил съставки за огъня, но въпреки това се наведе и я разтвори още, за да може да бърка вътре лесно.

МакКаб се наведе и постла на земята пред себе си парче бял плат. Тъй като беше ветровито, той затисна ъглите му с малки камъни. После, от украсената с орнаменти ножница, висяща на колана под дрехата му, той извади дълго, тънко острие, което ми заприлича на жертвен кинжал. Остави го върху плата, с острие към олтара.