Една нощ през самотния октомври [bg]

Графа се строполи.

— Прах от един от ковчезите ти, смесена с парченца реликва от хранилището на моята църква. Още от католически времена. Според текстовете, това са костици от пръстите на свети Хилариан. Ти се нуждаеш от свещената си пръст, но не можеш да издържиш на нещо по-свещено от нея. Малката доза стрихнин лекува, но прекалената убива.

Графа измърмори някакъв отговор на чужд език, а в това време непознатият вълк изчезна с Линет. Тогава си дадох сметка, че благодарение на разговорите си с Лари, познанията си за растенията и придобитите преди няколко дни образци, той е успял да разработи своята идеална доза. Сега станах свидетел на най-майсторското превъплъщение на Големия детектив. Прових в нощта:

— Отлична изработка!

— Желая ти късмет! — долетя отговорът отдалеч.

Надписът засвети съвсем ярко. Не мога да кажа дали смъртта на Морис и МакКаб допринесе за това или не. Викарият вдигна очи и видя, че Линет я няма.

— Трябваше да ми кажеш! — изрева той на Джил.

— Не забелязах — отвърна тя.

— Нито пък аз — обади се Нощен вятър. Викарият вдигна жертвения нож, който бе изпуснал, застана отново на мястото си и заби острието в земята пред краката си.

После се изправи, потрети заклинателната дума и добави друга. Лицето му веднага се превърна в зъбата зурла на глиган с разкъсано ухо. Минута по-късно Лари отвори очи. Потърси с поглед Линет, видя, че я няма, видя, че я няма и на олтара. Опита се да стане, не успя. Зачудих се дали бе сериозно ранен. Наистина имаше много кръв, но раните по главата обикновено са такива. Дори и сребърният куршум трябва да те улучи на някое сериозно място. Напрегна сили, за да пропълзи напред, придвижи се с няколко сантиметра и пак рухна задъхан.

Викарият произнесе ново заклинание. Изведнъж Грималкин придоби окраската на тигър. Но това премина бързо. Текела заприлича на лешояд. Джил стана стара вещица, превита на две, с гърбав нос, почти докосващ издадената й брадичка, с раздърпана бяла коса. Погледнах Джак и видях, че е с глава на голяма кафява мечка, с вперени напред жълти очи и лиги, стичащи се от ъглите на устата. Наведох глава и видях, че козината ми е станала кървавочервена и мокра. Усещах, че на главата ми стърчат рога. Нямах представа на какво приличам, но Грималкин отстъпи назад от ужас. Глиганът проговори пак и заклинанието прозвъня като камбана в ледения въздух. Графът се превърна в скелет, увит в черно. Нещо невидимо прелетя над главите ни и се изкиска като обезумяло дете. Навсякъде около нас поникнаха бели гъби, а вятърът донесе до ноздрите ми воня на сяра. От пламъците на огъня потече зелена течност, на бълбукащи вади. Сега сякаш в припяването чувах имената на всички ни. МакКаб се превърна в жена, чието гримирано лице се белеше на дълги ивици. Край него Морис беше огромна маймуна, опряла туловището си на дългите си космати ръце. Устата му беше отворена широко, виждаха се огромни зъби и зачервени венци. Лари беше окървавен човек, проснат на земята. Въздухът пред нас затрептя и се превърна в огледало, отразяващо гледката към очите ни. Тогава отраженията на главите ни се отделиха от телата и се понесоха наляво. Беше странно усещане — да гледам как преминават от един на друг, докато стоя неподвижен. Почувствах тежестта на мечешката глава, видях глиганската да се установява върху раменете на Джак. Грималкин се оказа с прекалено голяма — рогата, демонична, Джил имаше котешка и така нататък по дъгата. После телата се преместиха вдясно и аз се оказах котка с мечешка глава, просната на земята заради тежестта, а сърцето ми биеше като парен локомотив. Джак бе демон с глава на глиган. Отново над нас се разнесе смях. Ако не бях тялото или главата си, какво бях тогава, проснат сред гъбите и вонята, с кънтящи от шума уши? Илюзия, трябваше да е илюзия, нали? Дотогава не знаех, не научих и след това. Гъбите чернееха, сбръчкваха се и падаха, щом ги залееше горещата зелена течност. Образите ни в огледалото трепнаха, превърнаха се в петна с нашите цветове, сляха се. Погледнах отново надолу, но всичко беше потънало в мъгла. И пак нагоре, към друга, незабелязана досега промяна — луната бе кървавочервена и кръвта капеше върху нас. Покрай нея мина падаща звезда. Още една. Още една. Скоро хиляди такива заваляха от небето. Огледалото се пропука. Аз и Джак стояхме сами в своя край, с възвърнати форми, а порив на северния вятър отвя мъглата. Другите също станаха себе си, ясно видими в огледалото. Дъждът от звезди намаля. Луната порозовя, пак доби оттенък на слонова кост и масло. Въздъхнах и почувствах погледът на Грималкин да се плъзга над мен. Зелените пипала от огъня започнаха да се съсирват, да застиват като лава. За миг ми се стори, че от пламъците долитат животински звуци — блеене, скимтене, мучене, гневно лаене, няколко вида вой, кашляне на гигантска котка, грачене, мяукане. Всичко застина, освен танцът на пламъците.