Една нощ през самотния октомври [bg]

Все пак оставаше да се направи още едно. Тръгнах по пътя, за да открия Лари. Твърде дълго бях отлагал да му разкрия истината за Линда Ендърби. Сега трябваше да му кажа какво е отгатнал викарият и за сребърния куршум, който му е приготвил. Това би могло да предизвика радикална промяна в плановете му.

Изджавках и драсках по вратата му няколко пъти. Обиколих къщата, надничах през прозорците, продължих да лая и драскам. Нищо. Мястото изглеждаше пусто.

Все пак не си тръгнах, а обиколих къщата още веднъж, душейки и анализирайки всяка миризма. Неговата се долавяше най-силно пред задната врата, което говореше, че е излязъл съвсем скоро. Сведох нос и тръгнах по следата, която бе оставил. Тя ме заведе до една малка горичка в задния край на имението му. Някъде отвътре се чуваше ромолене на вода. Навлязох вътре и скоро открих, че малкият поток, който навлизаше в земите му, бе заприщен и пълнеше едно вирче, преди да продължи нататък. Над потока — както преди вира, така и след него — минаваха малки, прегърбени мостчета. Брегът от двете страни бе разчистен и покрит с пясък. Върху него изкусно бяха подредени няколко доста големи, покрити с мъх камъни, но въпреки всичко изглеждаше, че са попаднали там случайно. Пясъкът бе почистван с гребло, което бе оставило бразди. Тук-там се виждаха нискостеблени растения. Лари седеше до най-големия камък и сякаш медитираше — очите му бяха полузатворени, дишането му едва се долавяше.

Не ми се искаше да му преча или да нарушавам спокойствието на мястото и бях готов да почакам, дори да се върна малко по-късно, но тъй като нямаше как да разбера кога ще свърши, а и ставаше дума за неща, които засягаха живота му, реших да се приближа.