Една нощ през самотния октомври [bg]

Огънят е важна част от работата ни. Произлиза още от мъгливите древни простори на дейността ни. И двете страни го изискват, така че в този смисъл той е неутрален инструмент. След полунощ гори в повече от един свят и ние можем да добавяме към него нещата, които увеличават личната ни сила и служат на целите ни. Той привлича същества от други светове, симпатизиращи на някоя от двете страни, също така и неутрални духове, които могат да бъдат спечелени, докато трае церемонията. През него могат да минават гласове и видения, така че той служи за нещо като вторично място за проявление, което допълва основния отварящ се обект. Обичайно е всички да носим материал, за да го подхранваме и той взаимодейства с нас по време на ритуала. Например, аз бях препикал една от нашите пръчки няколко дни преди това. Понякога огнените езици са се втурвали срещу участниците, а си спомням и един случай, когато един от тях бе защитен от специално появила се плътна огнена стена. Освен това става за изгаряне на улики и не на последно място, върши добра работа, ако се случи студена нощ.

— Добър вечер — поздрави Джак, когато наближихме и добави дървата към останалите.

— Добър вечер, Джак — отвърна викарият, а Морис и МакКаб кимнаха.

Линет лежеше на олтара по гръб, с обърната към нас глава. Очите й бяха затворени и дишаше бавно. Добре упоена, разбира се. Беше с дълга бяла дреха, а косата й бе разпусната. Извърнах глава. Явно не бяха уважили протеста. Подуших въздуха. От Джил и Грималкин все още нямаше и следа.

Огънят забумтя по ярко. Джак остави чантата си и отиде да помага край него. Реших набързо да огледам околността и направих голяма обиколка. Нямаше нищо необикновено. Върнах се и се втренчих в големия камък. Точно тогава единия край на луната се показа иззад облаците и го обля със светлина. Надписите отново станаха видими — тъмни, на осветената повърхност. Седнах до чантата на Джак.

Викарият беше с черна пелерина, която шумолеше, когато ходеше. Тя не можеше да скрие факта, че той е нисък, въздебел човек и нито добавяше, нито отнемаше от заплашителността на вида му. Всичко бе изписано на лицето му, с напрегнатото изражение на овладяна маниакалност. Очилата му удвояваха луната.

Под общите грижи огънят доби значителни размери. Викарият първи хвърли нещо в него — малък пакет, който запращя и запламтя в синьо. Подуших. Долових билки, които бях срещал и преди. Морис добави два други пакета, които според мен съдържаха кости. Джак хвърли един много малък, който загоря със зелен пламък. Аз хвърлих своя, заедно с препиканата пръчка. Луната се показа изцяло иззад облаците.

Викарият застана до камъка и се втренчи в надписа, без нито веднъж да погледне към заварената си дъщеря. След това отстъпи назад, обърна се наляво, направи още няколко крачи и отново се обърна към камъка. Донагласи позицията си и надраска земята с петата на ботуша си.