Добре пазени тайни
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Райна Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Добре пазени тайни». Краткое содержание книги:
Той се усмихна без капка разкаяние.
— Питайте ме нещо.
— Добре. Кой е онзи мъж ей там с побелялата коса?
Джуниър назова името му. Предчувствието не беше я излъгало. Беше един от онези, които бяха подписали писмото до нея.
— Бихте ли ме представил в почивката?
— Той е женен.
Тя го стрелна с поглед.
— Интересът ми към него не е от такъв характер!
— Добре тогава.
Молбата й беше изпълнена. Банкерът изглеждаше смутен, когато Джуниър ги запозна. Алекс му подаде ръка.
— Получих писмото ви, господин Лонгстрийт.
Прямотата й го изненада, но той бързо дойде на себе си.
— Виждам, че сте го взела доста присърце — хвърли бегъл поглед към Джуниър.
— Не ме мислете за глупачка за това, че дойдох тук с Джуниър тази вечер. Много добре знам какво означават той, баща му и господин Ламбърт за Пърсел и неговата икономика, но това не е причина да се откажа от моето разследване. Едно писмо няма да ме уплаши толкова, че да си тръгна с подвита опашка.
Ясно личеше, че Джуниър е ядосан, и когато се върнаха на дансинга, не закъсня да избухне.
— Можехте да ме предупредите!
— За какво?
— Че сте войнствена и опасна. Лонгстрийт не е човек за пренебрегване. Все пак за какво писмо ставаше дума?
Тя обясни и му цитира имената, които успя да си спомни.
— Надявам се, че ще срещна някои от тях тук тази вечер.
Той се намръщи и я изгледа строго. Накрая обаче вдигна рамене и й се усмихна приятелски.
— А пък аз си мислех, че съм ви измъкнал от проблемите — въздъхна и добави: — Е, добре. Ще ви помогна. Искате ли да видите още някого?
Опитвайки се да изглежда колкото е възможно по-непринудено, Джуниър я поведе през тълпата и започна да я представя на онези, които бяха подписали изпълненото със заплахи писмо.
Половин час по-късно те се отдалечиха от една двойка, която държеше верига от складове в западен Тексас. Бяха направили значителни инвестиции в хиподрума и най-явно демонстрираха своята враждебност към Алекс. Сега всички бяха разбрали коя е жената с Джуниър.
— Мисля, че това бяха последните — каза й той.
— Слава богу — прошепна тя. — Като че ли искаха да ме изпепелят с поглед.
— Вие няма да допуснете да се случи нещо подобно. Вижте онази дама там, която мрази всяка жена, която няма мустаци като нейните.
Алекс се усмихна.
— На всичкото отгоре ми каза: „Или напуснете града, или…“
Той я хвана за ръката.
— Хайде, нека да потанцуваме. Това ще ви накара да забравите проблемите.
— Трябва да се пооправя малко — тя се отскубна от ръката му. — Извинете ме за минутка.
— Добре. Тоалетната е в тази посока — посочи й към един тесен коридор.
Когато влезе, там нямаше никого, но на излизане почти се сблъска с дъщерята на съдията, изправена пред тоалетната масичка. Стейси се обърна и я погледна в очите.
Алекс й се усмихна любезно.
— Здравейте.
След като не получи отговор, се доближи до мивката и си изми ръцете.
— Не се запознахме официално. Аз съм Алекс Гейдър — каза тя и издърпа няколко хартиени салфетки.
— Да, знам.
Алекс хвърли използваните салфетки в кошчето за отпадъци.
— Вие сте дъщерята на съдията Уолис — опитваше се да разтопи леда между тях, който с всяка измината секунда като че ли ставаше все по-плътен. Нямаше и следа от моминската свенливост, която беше изписана на лицето й при разговора с Джуниър. Лицето й беше студено и враждебно. — Стейси, нали?
— Да, Стейси. Но фамилното ми име не е Уолис, а Минтън.
— Минтън?
— Точно така. Аз бях съпруга на Джуниър. Неговата първа съпруга.
Глава XX
— Виждам, че сте изненадана — каза Стейси, усмихвайки се ехидно.
— Да — отговори Алекс приглушено. — Никой не ми е споменавал за това досега.
Самообладанието на Стейси й изневери. Поставяйки ръка на гърдите си, тя изкрещя:
— Имате ли представа каква болка причинявате?
— На кого?
— На мен! — удари с юмрук по гърдите си. Внезапно свали ръката си и прехапа устни, сякаш се засрами от избухването си. Затвори очи за момент и когато ги отвори отново, те бяха пълни с неприязън, но спокойни.
— В продължение на двайсет и пет години трябваше да живея с мисълта, че Джуниър се ожени за мен, за да преодолее мъката си от смъртта на Селина.
Алекс не можеше да отрече и само виновно сведе очи.
— Мисля, че вие се надявате на същото.
— Съжалявам, госпожице… Стейси. Мога ли да ви наричам Стейси?
— Разбира се — отговори тя рязко.
— Съжалявам, че моето разследване ви е причинило страдание.