Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Съюзът между морантите и империята беше променил облика на имперската война. Малазанската тактика тук, на Дженабакъз, бе придобила нов облик, все повече зависещ от въздушния транспорт и на войници, и на боеприпаси. Такава зависимост беше опасна, поне според Уискиджак. „Малко знаем за тези моранти — никой никога не е виждал градовете им в горите. Аз дори не мога да различавам пола им.“ Повечето учени настояваха, че са си истински хора, но това не можеше да се докаже със сигурност — морантите прибираха мъртвите си от бойните полета. Империята щеше да си има неприятности, ако морантите някога проявяха жажда за власт. Но според това, което беше чувал, разноцветните фракции между тях издаваха вечно променяща се йерархия, а съперничеството и противоборството помежду им си оставаха на фанатично високо ниво.
Върховен юмрук Дужек се върна и застана до Уискиджак. Изражението му бе поомекнало от облекчение. Откъм вратата на стълбата се чуваха ядосани гласове.
— Тук са — каза Дужек. — Карат се на новобранката ви за нещо… не, не ми казвай за какво, не искам да знам.
Моментното облекчение на Уискиджак се стопи, щом той осъзна, че тайно се беше надявал Сори да е дезертирала. Значи хората му я бяха намерили в края на краищата — или тя ги беше намерила? Така или иначе, ветераните му май не бяха никак доволни, че е дошла. Не можеше да ги обвинява. Тя ли се беше опитала да убие Паран? Изглежда, Бързия Бен и Калам подозираха точно това.
Най-много се дереше Калам — влагаше в ролята си на ефрейтор повече, отколкото му се полагаше. Питащият поглед на Дужек към сержанта бе достатъчен, за да го тласне към вратата на стълбата. Той отиде до ръба и надникна ядосано в помещението долу. Всички бяха там, стояха в заплашителен кръг около Сори, която се беше подпряла на стълбата, сякаш отегчена от цялата процедура.
— Млък — изрева отгоре Уискиджак. — Прегледай си вещевото продоволствие и се качвай горе, веднага! — Изгледа ги как се разтичаха, после кимна доволно и се върна при чакащия Върховен юмрук.
Дужек намръщено разтриваше чукана на лявата си ръка.
— Проклето време — измърмори той.
— Малът може да го пооправи — предложи Уискиджак.
— Няма нужда — отвърна Дужек. — Просто остарявам. — Почеса се по брадичката. — Цялото ви тежко продоволствие е доставено в пункта за кацане. Готови ли сте за полета, сержант?
Уискиджак хвърли око към набръчканите втори седла на кворлите — като качулки точно над вратовете им — и кимна отсечено.
Загледаха качващите се през квадратния отвор членове на взвода — всички бяха загърнати в плътни пелерини против дъжда и носеха тежки пътни торби. Фидлър и Хедж спореха шепнешком за нещо и Хедж хвърли през рамо ядосан поглед към настъпилия го по петата Тротс. Баргастът беше накачил цялата си сбирка от амулети, талисмани и трофеи по едрото си туловище и приличаше на окичено дърво по време на Канските празници на Скорпионите. Баргастите се славеха със странното си чувство за хумор. Бързия Бен и Калам крачеха от двете страни на Сори — и двамата ядосани, а Сори, без да обръща внимание на никого, вървеше бавно към чакащите кворли. Багажът й беше само едно навито походно одеяло, а пелерината й приличаше по-скоро на наметало — неуниформено, стигаше до глезените. Беше си вдигнала качулката и лицето й беше в сянка. Уискиджак въздъхна.
Дужек попита тихо:
— Тя как се справя, сержант?
— Диша още — отвърна вкочанено Уискиджак.
Върховният юмрук поклати замислено глава.
— Адски млади са напоследък.
Уискиджак се замисли над думите му и в ума му се върна един спомен. При едно кратко назначение към Пета, далече от обсадата на Пейл, в разгара на Мотската кампания, Сори се беше присъединила към тях от новите набори, пристигащи в Натилог. Беше гледал как вади нож на тримата наемници, които бяха пленили в Сивия пес — уж за да измъкне информация от тях, спомни си той с трепет, но изобщо не беше това. Не беше акт на целесъобразност. Беше зяпал, потресен и ужасен, как Сори се залови със слабините им. Спомни си как се спогледаха с Калам и отчаяния жест, който накара чернокожия да се хвърли напред с извадени ножове. Калам се беше мушнал покрай Сори и с три бързи движения беше срязал гърлата им. И тогава дойде мигът, който все още свиваше сърцето на Уискиджак. С последните си, задавени от кръв думи, тримата наемници бяха благословили Калам.
А Сори просто прибра оръжието си и излезе.
Въпреки че беше с взвода вече от две години, продължаваха да я наричат „новобранката“ и сигурно щяха да я наричат така до смъртта си. Тук се криеше смисъл и Уискиджак го разбираше добре. „Новобранците“ не бяха Мостоваци. Смъкването на този етикет трябваше да се спечели, като признание за извършени дела. Сори беше „новобранката“, защото мисълта да остане незаличимо свързана с Мостоваците пареше като нажежен нож в гърлото на всеки от взвода. А това беше нещо, против което и самият сержант не беше имунизиран.