Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
О’Донован гледаше разсеяно, когато Байндър, Манкузо и Грифин се върнаха. Байндър влезе в стаичката и остави книжна кесия върху бюрото.
— Не си ял, нали? — попита той като загрижена майка.
— Благодаря.
— Няма защо. Телешко печено. Сержант?
— Да.
— Събуди се. Живей си живота — ухили му се Байндър и си тръгна, докато си събличаше палтото и подсвиркваше.
О’Донован се усмихна и отвори кесията. После отново стана сериозен. Живот. Да, жив беше, но какво от това? Заради кого всъщност се труди? Повечето от онези мъже си имаха семейства. На първо място бяха жените и децата им, а чак после работата. О’Донован беше женен някога за едно момиче, с което се запозна в „Джон Джей“. Тя беше сладка ирландка, точно за каквато се беше молила майка му. Но Тери никога не беше чувала за посттравматичен стресов синдром, а красивият й, мрачен бивш войник така я ужаси, че след по-малко от година тя го напусна. Сега той живееше сам в апартамент в горната част на Уест Сайд и избягваше връзките, криейки се зад извънредната работа.
Живот.
Комак, сержантът от рецепцията, се появи на вратата на О’Донован. Огромният полицай запълни отвора, подпрял с ръце рамката като Самсон Филистинските стълбове.
— Гостите ти пристигнаха, серж.
О’Донован успя да вдигне палец, докато Комак се отдръпна, като го гледаше странно с ококорени очи и вдигнати вежди.
Израелският полковник на име Баум стоеше отвън в общото помещение. Беше облечен със същото кожено яке като преди, пъхнал ръце в джобовете му, докато разглеждаше помещението с лека усмивка. Като че ли някаква носталгична мисъл преминаваше в ума му. Върху голямата му, плешива глава имаше кафява мека шапка, която никак не му отиваше. Сякаш беше принуден да я носи, защото му е подарък от някой, на когото държи. Много повече щеше да му отива сива тиролска шапка със зелено перо.
О’Донован стана от стола си, излезе през вратата и спря, внезапно объркан.
До Баум беше застанала млада жена. Тя гледаше настрани, но когато се обърна, погледът на детектива остана залепен за нея. Беше обута в къси кафяви ботуши, сини джинси и палто от камилска вълна, върху което падаше дългата й червена коса. Очите й бяха яркосини, изрязаните като от скулптор скули червенееха от студа и не беше сложила никакво червило, за да подчертае устните си. Дългите й, черни вежди бяха изключително изразителни, но когато го погледна, без да мига, изражението й не се промени.
Първоначално О’Донован помисли, че тя вероятно е дошла във връзка с някакво оплакване и хитрият колега мъдро я е скрил от очите на останалите служители. Вероятно е била извикана от някой плейбой като Манкузо за безсмислено свидетелстване по дело. Може би е някоя от ослепителните манекенки, на която са откраднали например любимото кученце.
— Детектив О’Донован — весело пристъпи към него Баум, протегнал месестата си длан.
— Майк — поправи го сержантът, веднага прехвърлил вниманието си към него.
— Да, Майк — поправи се и Баум. — Как си?
— Зает, полковник. — О’Донован беше готов да извика някое късметлия копеле, за да се заеме с младата жена, когато Баум постави ръка върху рамото й.
— Детектив, искам да те запозная с дъщеря ми, Рут. Рут, това е детектив О’Донован. — Последните си думи изрече като прикрита подкана: „А сега подай ръка като добро момиче.“
— Рут. — Тя подаде ръка. Ръкостискането й беше силно и хладно. — Като в Библията.
Той усети как гърленият й глас го удари направо в коленете. Сигурно мислите му се бяха показали върху лицето, защото бузите й се поизчервиха още малко.
— Питат ме как съм разбрал… — Байндър зареждаше в пишещата си машина петте екземпляра от обичайния формуляр и припяваше началото на „Дим в очите“. О’Донован му хвърли един поглед и той млъкна.
Бени Баум се направи, че не забелязва искрата, прехвръкнала между дъщеря му и американеца.
— Надявам се, нямаш нищо против… — Той прегърна Рут през рамо.
— Не, не — веднага възкликна О’Донован.
— Добре. Може ли да поговорим? — попита Бени.
Докато вземаше допълнителен стол и канеше гостите си в кабинета, О’Донован се огледа. Байндър беше притиснал длан към устата си, а Манкузо пред очите си. Грифин безпомощно сви рамене като баща на млади палавници.
О’Донован затвори вратата и се промъкна зад бюрото си. Баум си свали шапката и якето. Закачи ги на закачалката. Израелският полковник седна, като междувременно избърса широкото си теме с кърпа. С леденосините си очи, широко лице и пуловер с висока яка той напомняше на детектива за някой от онези руски артисти, които могат моментално да се превърнат от Дядо Коледа в Распутин, в зависимост от необходимостта.