Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Сградата в планините също се променяше. Една нощ групата откри, че прозорците на третия етаж са с балкони от железни решетки, и затова хората използваха обвити в гума метални куки, за да закрепят въжета за катерене. Друга нощ железните решетки бяха обявени за нестабилни, така че трябваше бързо да сглобяват подвижни алуминиеви стълби.
Нямаше ги тежките въздишки и острите шеги, които винаги придружаваха тактическите промени, защото капитанът съобщаваше новостите без обичайния си подигравателен тон. Освен това още в началото той даде да се разбере, че всеки, когото хване да дискутира „проблема“ с външен човек, включително и самия командир на „Десета“, ще се намери обратно във Форт Девънс по-бързо, отколкото успее да изрече думата „пехота“. Някой даже изпрати други служащи в Бад Тьолц да поразпитат и да проверят дискретността на групата, но те бяха отблъснати с „глей си работата“.
А после, в една ужасна, ледена февруарска нощ, всички прошепнати предположения престанаха. Лично командирът се появи при макета на обекта заедно с някакъв цивилен „гост“, когото капитанът представи.
— Това е Артър от Ленгли. Няма фамилно име. Той е работил дълго време в района на операцията, познава лично тримата ни затворници и ще се присъедини към нас. — Капитанът се изкашля и направи пауза, за да подсили ефекта. — Господа, от тази нощ сме официално зачислени към „Делта“. Ще освобождаваме заложниците в Иран.
Когато виковете затихнаха, Арт Розели се превърна в тринадесетия член на групата на О’Донован. Той носеше купища снимки — на затворниците и затвора им, на Техеран, на бази Едно и Две в пустинята — както и огромни познания, събрани от двете му години в посолството на САЩ в Иран. Спокойното му и весело държание, както и отговорността за мисията, която вече изпитваше цялата група, веднага го направиха част от семейството, което обикновено се отнасяше с презрение към външни хора.
Точно на следващия ден готвачът в базата Бад Тьолц направи грешката да попита какви са тези „странни вибрации“, излъчвани от групата. Розели и О’Донован се пресегнаха през тезгяха, вдигнаха го за престилката, издърпаха го през таблите с храна и го хвърлиха на пода.
След това никой не задаваше повече въпроси.
Хеликоптерите закъсняха много, а когато най-накрая пристигнаха в база Едно в пустинята, само шест от осемте бяха преживели ужасния полет от самолетоносача „Нимиц“ през ослепяващата пясъчна буря на хабоба. Но сега почти всички бяха презаредени с гориво от дебелите маркучи, излизащи от коремите на С–130, а О’Донован и групата му очакваха адския първи етап на „Орлов нокът“ с надежда, непомрачена от лоши предчувствия. На пътя от Язд към Табас бяха спрели с леко противотанково оръжие един ирански камион с гориво и осветени от пламъците му, членовете на „Делта“ се движеха като танцьори под звуците на диско-музика. Един цивилен автобус също беше спрян и около четиридесетте му пътници — възрастни иранци и деца — сега се гушеха под дулата на оръжията на американските командоси.
Нападателните групи бяха облечени еднакво с тъмносини вълнени шапки, черни бойни якета, сини джинси и войнишки боти. На рамената на всички якета имаше избродирано американското знаме, но то щеше да остане покрито с лепенка, докато започне нападението. Никой не носеше отличителни знаци. Бяха ослепени от пясъчната буря, предизвикана от перките, и трябваше да се приближат нос в нос, за да си кажат нещо, да се познаят или да изкрещят заповед. Беше като контролирано нападение на летище в кошмарите на болен човек.
О’Донован беше се привел, опитвайки да предпази от пустинния прах „детето“ си — скъсена версия на карабина М–16. Искаше му се да може да увие цялото си оръжие в найлон. Повечето хора от групата му седяха на земята и чакаха заповед да се качат на хеликоптерите, но Майк щеше да си почине само няколко минути, след което отново да се изправи, за да обходи, види и прецени за пореден път хода на операцията. Искаше му се да са вече във въздуха, сред относителното спокойствие и тишина на ръмжащия РХ–53Д, на път към втората пустинна база в една долина близо до Гамсар, където ще останат скрити до следващата нощ. А после Специалният нападателен отряд ще се отдели от „Делта“, ще влезе в Техеран с микробус „Фолксваген“, ще спре пред Министерството на външните работи и… Опита се да не мисли за после. Бяха го упражнявали хиляда пъти.