Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Но мястото на престъплението беше на О’Донован и той веднага пое командването. Извика Манкузо да води дневника със записки, а Байндър да подсили охраната на обекта. След като районът беше обявен за безопасен, следователите се захванаха за работа. Тогава пристигна Джак Бюканън с хората си.
О’Донован очакваше, че специалният агент ще се опита да го отстрани, но беше приятно изненадан.
— Ти ли отговаряш? — попита Бюканън.
— Да. О’Донован. Център-север.
— Аз съм Бюканън. От отдела за борба с тероризма. Има убити, нали?
— Засега двама. Единият може да е извършителят.
— Знаеш ли правилата ни?
О’Донован ги знаеше. Отделът за борба с тероризма работеше съвместно с детективи от ПУНИ и агенти на ФБР. Целевата група лесно можеше да отстрани другите власти от подобен политически случай.
— Да — отговори О’Донован.
— Добре — кимна рязко Бюканън. — Значи ние ще работим по всичко, с изключение на мъртъвците. Вие отговаряте за тях. Ще държим връзка по време на разследването. Искаш ли да го впишем официално?
— След като приключим.
— Добре. Как ти беше името?
Бюканън остана да наблюдава работата на О’Донован. Явно му направи впечатление, защото в събота сутринта и преди кавгата с израелската охрана той се беше приближил към детектива и му прошепна:
— Сътрудничеството ни, сержанте, е доста успешно. Мога да ти предложа шанс да се отървеш от веригите. Имаме нужда от хора. — Той му намигна и се отдръпна…
Телефонът звънна и О’Донован трепна. Гледа го известно време, но после вдигна слушалката.
— Център-север.
— О’Донован?
— На телефона.
— Обажда се Джак Бюканън.
О’Донован се поизправи. Сети се за една от поговорките на баща си. „Ако много мислиш за дявола, той ще се появи.“
— Какво има, сър?
— Докъде стигнахте? — попита Бюканън.
— Имаме доста основни находки. Регистрационни номера на коли, намирали се около местопрестъплението. Половината вече са проверени и се оказаха чисти. Четирима външни свидетели. Всички казват, че човекът е бил сам. Знам, израелците твърдят, че няма начин той наистина да е бил хасид, но мисля, че все пак не е зле да пуснем описанието му. Да речем в Бруклин.
— С полицейска рисунка ли? Или компютърна компилация?
— Израелците имат видеолента, господин Бюканън.
— Джак — поправи го човекът от ФБР. Замълча замислено, преди да продължи, съзнавайки, че сам не би постигнал успех. — Мислиш ли, че ще можеш да вземеш копие чрез онзи полковник? Как му беше името?
— Баум ли?
— Да. Баум.
— Той ще идва насам по-късно днес. — О’Донован се помъчи да не покаже недоволството си. — Току-що получих съобщение.
— Изработи го, Майк. Майк беше, нали?
— Да, сър. Майк съм.
— Изработи го, Майк. Дръж се така, сякаш ти сам отговаряш за всичко. А после ще ме осведомиш. Става ли?
— Готово.
— Добре.
Бюканън затвори.
О’Донован също остави слушалката. Под яката му се надигна някакво неприятно усещане. Имаше нещо в Бюканън, което баща му би разкрил веднага и никак не би харесал. Нямаше как да разбере дали агентът от ФБР гледа на него като на потенциално попълнение или като на удобен роб, когото ще забрави веднага, щом получи реколтата.
Реши, че това няма значение. Началникът на детективите беше одобрил сътрудничеството, а Бюканън току-що издаде заповед: действай.
Но какво да каже за Артър Розели? Човекът от ЦРУ, който си беше позволил да покаже презрение към Бюканън в смесена компания. Дали Бюканън е забравил за „сделката“, според която Розели трябваше да играе ролята на свръзка с евреите? Не, хора като Бюканън не забравят, когато са им извили ръцете. Агентът от ФБР просто прескачаше Розели и го заменяше с О’Донован.
Но Майк О’Донован не можеше лесно да прескочи Артър Розели. Те имаха общи преживявания, които никакви кавги не биха могли да изтрият…
Среднощният вятър носи пясък. Тонове пясък и пустинни камъчета, вдигнати от бурята на гигантските метални перки. Камъчетата удрят като куршуми лицето му, изпълват всяка пролука между врата и яката, вмъкват се под закопчаните му ръкави. Няма кислород за дишане, а само задушливо море от прах, пълнеща стиснатите му очи и ноздри, събираща се на кални топчета между зъбите му, запушила ушите му и превърнала лицето му в изкривена гримаса.
Гръм. Яростната мощ на дванадесетте мотора на шестте гигантски РХ–53Д. Хеликоптерите на корпуса на морските пехотинци. Жестокото виене на перките им се присъединява към писъка на още шестнадесет турбини под крилата на четирите транспортни самолета С–130. Хор на стоманени валкирии, разтреперил иранската пустиня и каращ краката ти да омекнат, а волята ти да се размъти. Толкова плътен звук, че почти можеш да го докоснеш, така всепоглъщащ, като че са ти сложили стереослушалки, през които някакъв демоничен инквизитор е пуснал воя на ураган.