Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Един мъж обикаляше свитите фигури на хората от групата на О’Донован. Навеждаше се ниско, за да открие лицето, което му беше необходимо. По къдриците, показващи се под вълнената шапка, О’Донован позна Арт от Ленгли, който го изгледа два пъти, докато се сети, че ирландското момче е боядисало в черно русата си коса. Едрият офицер от разузнаването постави ръка върху рамото на Майк и двамата приближиха глави като рибари сред буря.
— Не ми харесва тази работа — извика Розели.
— Какво? Повтори?
— Казвам, че ми се струва отрицателно. Червено и Синьо започват да товарят, но Орел се е свързал по сателита с Чук и не е доволен.
Розели казваше, че два от екипите на „Делта“ са започнали да се товарят на хеликоптерите, но полковник Бекуит говори по сателитната комуникационна връзка с генерал-майор Джеймс Вогт, командир на обединената целева група. И че нещо не е наред.
— Какво се чува? — извика О’Донован.
— Проблем с хидравликата. Само пет от машините могат да летят.
О’Донован вдигна глава и погледна Розели. Човекът от ЦРУ кимна. За „Орлов нокът“ бяха осигурили минимално необходимия брой машини, без които операцията не можеше да се осъществи. Шест хеликоптера, а не пет.
След това всичко стана много бързо. Появи се капитанът на О’Донован и без да каже дума, се наведе към всеки един от хората, като правеше с ръка знак като прерязване на гърлото си. С изключение на недоволните ругатни те всички преглътнаха новината, станаха, събраха оборудването си и последваха командира към черния корем на един от самолетите С–130.
Единият от хеликоптерите на морската пехота, който се беше презаредил от „Херкулес“-а, започна да се издига, когато О’Донован стъпи върху желязната рампа на самолета и стисна очи, за да ги запази от облака прах, вдигнат от перките на хеликоптера. След това ревът от перките се чу неестествено близо и той отвори очи, когато звук като от трион върху варел изпищя откъм кабината на С–130. Гигантско бяло огнено кълбо обхвана хората от Синия екип, които вече бяха седнали вътре, а пилотите и екипажът изчезнаха сред бурята на експлодиралото гориво и муниции. Последва ужасно унищожение.
О’Донован отскочи от самолета, спъна се и падна под купчина пищящи мъже, изгуби сака с оборудването си, но успя да се изправи. Тогава видя купчината размахващи се ръце, някои вече в пламъци. Командосите се опитваха да изпълзят от горящия ад, а той хукна навътре. Видя Арт от Ленгли да се бори с един от мъжете, който викаше:
— Оръжието ми! Оръжието ми!
Опитваше да се върне сред пламъците, докато ракетите с инфрачервено насочване започваха да излитат в нощта като гигантски фойерверки.
По някакъв начин всички от Синята група на „Делта“ се спасиха заедно с групата на О’Донован. Много от тях се търкаляха в прахта, за да угасят искрите и пламъците от дрехите си и сваляха шапките от главите си. Прегрупираха се и се хвърлиха отново въпреки пламъците, които пълзяха към резервоарите, за да измъкнат горящите и пищящи морски пехотинци от пламналия хеликоптер. Трима останаха в огнения ад заедно с петима от самолетния екипаж. Всички се надяваха да са загинали моментално още при експлозията.
О’Донован не си спомняше ясно много от по-нататъшните събития. Продължаваше да сънува кошмари за тъмния фюзелаж на С–130, от който се чува сирена и заповед „Отмяна, качете се на борда“, а после се превръща в приливна вълна от бял, огнен ужас. Кошмарите му обикновено свършваха така, защото останалото беше бавно, шокирано затваряне дълбоко в себе си, както стана и с всички останали. Безкрайният полет обратно към остров Маршал до Оман, тревожните тиради на Чарли Бекуит, които всички разбираха, но не им обръщаха внимание, още един полет до Уади Кена в Египет и накрая дългото завръщане към военновъздушната база на Ленгли във Вирджиния. Всичко се състоеше от прегърбени рамене, бездушни стъпки, поклащащи се глави и мълчаливо съчувствие. Беше точно като погребение. Един безсмислен ритуал за хора, които си обичал, но вече ги няма.
О’Донован се върна в Германия, но знаеше, че с кариерата му в Специалните сили е свършено. Ако останеше, винаги щеше да се мъчи да преодолее срама от „Пустиня едно“, а нямаше как да успее. Затова се уволни. Десет години по-късно, когато войските тръгнаха за „Пустинна буря“, той не чувстваше съжаление. Съжаляваше тях и приключенията, които очакват, защото той лично презираше Близкия изток и знаеше, че много от тях скоро ще му бъдат другари по съдба…