Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
— … се е захванал с някаква мисия.
— Какво? Какво каза?
— Ти — повтори тя, а очите й го фиксираха. — Ти си го научил на това, нали?
За момент настана тишина, а очите на стареца със задоволство я изучаваха.
— Да, момиче. Аз бях. Сега доволна ли си? Научи ли каквото ти трябваше? Или искаш още нещо?
Беше забравил да прави знаци, но Гарт изглежда четеше по устните му. Той привлече вниманието на Рен и кимна в съгласие. Винаги се опитвай да запомниш от учителя си нещо, на което не иска да те учи, беше й казвал. Това ти дава преднина.
— Значи той няма да отиде, нали? — настоя тя. — Уокър имам предвид.
— Ха! — възкликна с удоволствие старецът. — Точно когато си мислех колко умно момиче си, ти ме изненада! — Повдигна едната си вежда. — Уокър Бо каза, че няма да отиде и така си мисли. Но ще отиде. Младият Пар — също. Така ще стане. Нещата понякога се развиват както най-малко очакваме. Или това може би е само магията на Друидите, която помита обещания и клетви, които даваме твърде лесно и ни отпраща там, където никога не сме очаквали да отидем. — Той поклати глава развеселен, придърпа дрехите около себе си и продължи: — Ами ти, малка Рен? Какво ще бъдеш — смела птица или уплашена муха?
Тя се усмихна без да иска.
— Защо не и двете в зависимост какво е нужно! — попита.
Той нетърпеливо измърмори:
— Защото положението изисква или едното, или другото. Избирай.
Рен премести погледа си към Гарт, след това към гъстите сенки в гората, където още не се бе промъкнала далечната слънчева светлина. Мислите и въпросите от предишната нощ се върнаха и настойчиво се лутаха в ума й. Скитниците не биха я спрели, дори Гарт, въпреки че щеше да настоява да дойде с нея. Не можеше да се противопостави на сянката на Аланон. Можеше да говори със сянката на една легенда — човек, който някои казваха, че въобще не е съществувал. Можеше да му зададе въпросите, които носеше със себе си толкова години и може би да научи някои от отговорите, които биха й позволили по-добре да се разбере. Това й бе липсвало. Доста амбициозна задача, помисли си тя. И доста интригуваща.
Усети, че слънчевата светлина огря носа й и започна да я гъделичка. Това означаваше отново да се свърже с Пар, Кол и Уокър Бо — другото семейство, което може би въобще не беше нейно. Замислено стисна устни. Можеше да й хареса.
Но това означаваше да се противопостави на реалността от сънищата й, или поне на сенките от тази реалност. Можеше да означава промяна на целия й живот, към който бе вече напълно привикнала. Можеше да означава, че ще се намеси в нещо, което би било по-добре да избягва.
Умът й трескаво работеше. Усещаше как малката торбичка с оцветените камъни се притискаше до гърдите й, напомняйки за това, което можеше да се случи. Тя също знаеше приказките за семейство Омсфорд и Друидите и се притесняваше.
След това изведнъж откри, че се усмихва. Откога притесненията я възпираха да направи нещо? Проклятие! Това бе незаключена врата, която молеше да я отворят! Как би живяла, ако я подмине.
Старецът прекъсна мислите й.
— Момиче, започвам да се изморявам. Тези остаряващи кости имат нужда да се движат, за да не се сковат. Нека чуя решението ти. Или искаш като другите време, за да се чудиш какво да правиш?
Рен погледна Гарга и повдигна вежди. Кимването на Гиганта Скитник едва се забеляза.
Отново погледна Коглайн.
— Толкова си нетърпелив, дядо! — захили се тя. — Къде остана търпението ни?
— Отиде си с младостта ми, дете — каза той с неочаквано мек глас. Сключи ръце пред себе си — Какво избра?
Тя се усмихна:
— Рогът на пъкала и Аланон — отговори. — Какво очакваше.
Но старецът не отговори.
ГЛАВА 14
Няколко дни по-късно, докато слънцето надничаше с лилаво червените си лъчи от западния хоризонт в края на деня, Рен, Гарт и Коглайн достигнаха до основата на Драконовите зъби и началото на разширението. Тясна камениста пътека водеше към Глинената долина и Рога на Пъкала. Пръв ги видя Пар Омсфорд. Беше отишъл до една ниша в скалите на няколко стотин крачки, където можеше да седне, да гледа Калахорн и да бъде сам. Беше пристигнал с Кол, Морган, Уокър, Стеф и Тийл преди един ден и търпението му в очакване на първата нощ от новата луна, беше започнало да се изчерпва. Тъкмо се любуваше на прекрасния залез, когато видя странната тройка да се появява от запад, през горичката от тополи и да се насочва към него. Бавно се изправи на крака и не повярва на очите си. След като разбра, че не греши, скочи от мястото си и отиде да предупреди останалите от групата, които бяха направили лагера си точно отдолу.