Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Може пък да е била от озъбения февруарски вятър?… Тази влага в очите ми.
Все пак Нено беше жилав. Бавно и мъчително, но се измъкна от белите полета на болестта. Мъчително, но и с облекчение, като змия от старата си кожа.
Може би така, периодично и с болка, човек трябва да се измъква от старата си кожа?
Надя и Коко си паснаха учудващо добре. Вероятно всеки беше извървял свой път на търсене и сега, след като се намериха, залепнаха един за друг без никакво колебание. Всеки беше това, което е — Коко продължаваше да мърмори, а Надя гледаше над главата му и си караше както си знае. След месец те се държаха като отдавна сработила се двойка. Във всеки от тях настъпи успокоението, което сигурната връзка дава. Засичахме се често, бърборехме си. По едно време Надя се пресели в дома на добрия сержант. Преди да стане официалната свежа кръв на къщата, започна традиционната война между снаха и свекърва. Новата й майка се беше опитала да внуши на сина си, че не е уцелил в избора си, но Коко я беше срязал:
— Искаше снаха, ето ти снаха! — А после беше допълнил с формулировка от професионалния си лексикон: — И без повече да ми се обясняваш!
Тия шопи, определено не страдат от липса на характер…
В началото на март им отидох на гости. Надя се беше обживяла в къщата. Чувстваше се онова женско присъствие, което прави от къщата дом. По едно време надойдоха още някакви приятели от селото и стана весело. Когато настъпи фазата на разговорите на всеки с всеки, подхвърлих на Надя:
— Ще говорим ли пак за дегустацията на бъдещата булка?
Надя знаеше, че това е провокация, но камъкът, който прехвърча през оградата, не можеше да остане в градината й.
— Нали споделих веднъж с теб, че ми се иска да ти ударя шамар? И сега го искам! Само че се смени мотивацията. По-рано беше, защото не искаше да направиш нещо. Сега, защото ми го напомняш… — Извъртя очи уж уплашена и ме предупреди: — Не си го и помисляй! Нали знаеш, че шопът носи патлак?… А си ми посегнал, а сме излезли на първа страница на вестниците като жертви на любовна трагедия…
Това извъртане на очите и показно сериозният страх от великия сержант ме разсмяха. Надя определено имаше дарба на мимик. Точно в това време Коко влизаше в стаята с поредната кана вино. Вторачи се в нас:
— Ей, вие там, аудиторията… Какво се хилите?
— Пита дали може да ти постави рога? — осведоми го добросъвестно Надя.
— Може! Ако му стиска да остане без копита!
После си поговорихме с Надя. Очертаващият се брак наистина я устройваше. Пред перспективата да се забие като млад безпомощен лекар някъде по периферията на родината, вариантът със селото, предградие на столицата, направо искреше.
А имаше и нещо друго… Надя подхождаше по женски грамотно. Постепенно почистваше излишните напластявания в многострадалната сержантска душа и даваше възможност на Коко да добива уравновесено мъжко самочувствие.
Направо сюжет за оптимистичен разказ…
За да не ви прозвучи този сюжет като прекалено захаросана история, ще добавя и неизбежния тъмен щрих.
Когато Коко седна до мен, сподели нещата, които го тормозеха.
— Старата ще клекне, няма къде да ходи. Но в главата на моето уси…
— Чакай, чакай! Още ти е рано за употреба на такива епитети!
— Бъдещият брак не трябва да се гради на бъдещи илюзии — убедено каза Коко. — Всяка жена е усойница! Само че някои го демонстрират, а други умеят да се преструват на божи кравички. Моята пък е от трета разновидност — не прави демонстрации, ама си кара както си знае и няма сила, която да я отклони от избрана посока и взето решение. Та моята уси си е навила на пръста да ме накара да довърша следването. То вярно, че инженер-лейтенант звучи по-добре от сержант. Да не говорим за инженер-полковник… Ама главата ми е отвикнала от учене, пък и…
— Няма пък, няма и! — застанах на страната на Надя аз. — Погледни въпроса откъм полезната му страна. Ще ти вдигнат заплатата, ще елиминираш лейтенантите, които сега ти тровят живота. Ще отидеш на позиция ти да тровиш няколко сержанти… Струва си да се напънеш!
— Ще елиминирам лейтенантите, но ще се появят капитаните и майорите. А ще се приближат и полковниците, които на този етап са абстракция за мен — уточни Коко. — Но по принцип си прав. Човек трябва да се движи в някаква посока.
— Ти си бил направо философ бе, полицай! — погъделичках го с възторжен комплимент.
— Не съм полицай-философ, а сержант-милиционер! — не се остави да бъде подведен Коко. — На това отгоре ми предстои да се женя, а си ме е направо шубе…
— Ама това е естествено за един стар ерген бе, сержант-милиционер!
— Ти пък откъде знаеш, след като още не си се женил?