Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Но когато Господ помага, помага… В случая той може би си беше спомнил за ренегатството на Денди попа?
Два дни преди насрочената дата за колоквиума Денди се разболя от бронхопневмония. Двойна! Искрено му пожелах да си боледува на спокойствие и да не бърза да оздравява.
Самоотверженият капитан от историческия фронт поиска изместване на датата, но генералът-академик, шеф на катедра, взе друго решение. Че няма какво да се размотаваме. На датата изпрати друг асистент. Бях зубрил цял семестър и накрая блестях сред колегите си като Венера в ранна утрин — другите звездички просто се губеха.
Стигна се до патологията Любо, асистентът, да изкаже полувъпрос, полуконстатация:
— Колегата сигурно има амбиции за научна работа в областта на византологията?
Обясних съвсем простъсърдечно, че само съм имал идеята да се оправя с колоквиума, но асистентът, разбира се, не ми повярва:
— Де и ние да сме били студенти… И да помним по колко сме се готвили за някакъв си колоквиум…
След два дни се засякохме пред библиотеката, заговорихме се и аз му разправих как стоят нещата. Много се смя. Доколкото усещах, бяха конкуренция с Денди, затова обеща да го тровне с възторжена рецензия за „колегата, който ме смая със знания“.
Друг спомен от това време. Нено също се разболя. Също от двойна бронхопневмония. Отслабна и кашляше така, като че ще си изхрачи дробовете. Прибраха го в университетската клиника, в отделение, в което бе забранен външен достъп. Не ми беше проблем да се намъкна при него един следобед в бял халат, с маска-намордник. Беше така отслабнал, че кожата му жълтееше и бледнееше.
— Здравей, кекав аристократ! — поздравих го подобаващо оптимистично.
Въпреки че беше се сбръчкал от изтощение, Нено прихна, а после се закашля. Опита се да каже нещо, но продължи да кашля. Все пак по някое време успя да надвие спазмите и отговори в тон:
— Здравей, биче от аристократична порода.
Направих се на обиден:
— Аз те причислих към човешката знат, а ти ме пращаш от благодарност при кравите…
— Важното е да си аристократ! А дали ще си при хората като граф, или при кравите като бик, не е толкова съществено — успокои ме милостиво той. — Същественото е да си преживееш живота нахъсено като аристократ. Да имаш духа и самочувствието на аристократ. Останалото е елементарна, социализирана биология.
— И е така, и не е така — продължих да се съпротивлявам. — Друго си е да си от корен и сой на рода человечески.
— Ами, друго… И прадедите на аристократите са газили тор. Защо, мислиш, са измислени всички тези титли и звания — графове, лордове, баронети? Инстинкт, брат ми, инстинкт. За да се предпазва човек от Адамовия си комплекс, че произхожда от глината. Дали си аристократ или не, се определя не от титлата, а от способността да гледаш живота малко по-кораво в очите.
— А ти можеш ли? — погледнах го, но този път сериозно.
— Засега мога! Макар че в момента никакъв ме няма. Нататък ще видим… — опита се да бъде безгрижен Нено. После отново се закашля. Кашля толкова продължително, че накрая ми махна с ръка — „Тръгвай си!“
Тръгнах си. Паркът около клиниката беше покрит с равен, още недокоснат от градската мръсотия сняг. Бял, та чак синеещ. Може би Дега, а може би някой друг от импресионистите, напипал един професионален трик. Към бялото на картините си добавял малко синьо, за да стане бялото още по-бяло.
Бяхме си бърборили с Нено разни оптимистични глупотевини и сега трябваше да ми е добре, след като съм си заредил акумулатора от срещата с него. Знаех, че приятелят ми е достатъчно еластичен и инат и няма да се даде на някаква си болест, но когато отивах към спирката, усещах спазъм в гърлото.
Ние, аристократите…
Какви аристократи сме, щом обувките ни текат и се храним в студентската менза?
Аристократи сме! Именно защото можем да гледаме кораво на живота въпреки скъсаните си обувки…
Докога ще продължава тази зима? Бялата, красива зима на аристократите…
Втора банална констатация, породена от една и съща болест: Господ с едната ръка дава, с другата взима. Защо беше дал на Нено свястна душа и остър ум, а му беше натресъл този детски паралич? Сега пък, като капак, го вкара в болница и му изцежда душата с пневмония… И то двойна!
Ето как се пръкват атеистите… Това са всъщност хора не толкова смели и рационални, колкото ядосани и засегнати.