Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Излизам замаян в коридора и виждам войника, който отговаря за чистенето на стаите. Нереализиран оперен талант. В собствените си уши вероятно звучи като нежен тенор. В чуждия слух връхлита с врясък на козел. Но музикалните му амбиции нямат значение. Трябва ми за друго. Хващам го за ръкава и го помъквам към другия край на коридора. Разпитвам го. Отговорът му е неутешителен. Никакъв друг офицер няма да се мерне в поделението до понеделник. Няма кой да ми разреши да отида.
Тръгвам бързо към залата. Мисля в движение. Щом няма кой да ми разреши, ще си разреша сам. Я ме потърсят точно днес и утре, я не… Лошото е, че нямам пари за билет. Знам, че и приятелите, от които мога да поискам, точно сега също нямат.
Краката ме повеждат. Минавам през един от „секретните проходи“ на оградата и бързо слизам до селото. Не съм ходил до къщата на Таня, но знам къде се намира. Трябва да е тази, с паното. На него са нарисувани някакви птички. Клечат върху трънливи клончета и нещо си клюкарят. Бащата на Таня преподава и рисуване. А това трябва да е той. Мъж около петдесетте, с козя брадичка. Стои под стряхата на къщата и пуши.
— Добър ден, прощавайте, Таня в къщи ли е?
Оглежда ме състрадателно. Е да, мокър съм и от мен тече вода, ама то е защото вали дъжд. Ако случайно не е забелязал…
— Таня, търсят те.
Тя се показва на прозореца, вижда ме и излиза бързо с чадър. Хваща ме под ръка и ме дърпа към къщата.
— Какво е станало?
Кой знае защо, дъждът не ме притеснява. Но мудно съобразявам, че не мога да държа Таня на двора. Влизам с нея в стаята. От мен се излива обилно вода, но тя не обръща внимание на тази дреболия.
— Седни.
— Ако седна, стаята ще се превърне на басейн. Можеш ли да ми дадеш малко пари назаем?
— Колко ти трябват?
— Десетарка.
— Толкова имам. Ще ти дам. Не ми отговори — какво е станало?
С възможно най-малко думи й описвам всичко: Подслушаният разговор, приятелят, който в този момент сигурно се е наредил на опашката на праведниците и чака да бъде приет от небесния Повелител. Старая се да говоря почти шегаджийски, но усещам, че ще се разрева. Лошото е, че й казвам и за разговора с майора.
— Писна ми от военни романтици — изпухтява Таня. — Ако съм разбрала правилно, каниш се да бягаш?
— Да, липсва втори вариант. Ако имаше някой от другите началници, може би щяха да ме пуснат, ама тоя…
— А, ако те хванат? — задава резонния въпрос тя.
— Там едва ли ще направя впечатление. Ще бъде пълно с военни. А тук, точно в събота има голям шанс да не усетят отсъствието ми.
— А ако все пак те хванат? — неумолимо следва логиката си Таня.
— Нямам ясен отговор. Може да ги сгази милосърдието? Все пак не съм избягал ей така, а съм отишъл на погребението на техен колега. Военните почитат смъртта. Особено на колегите си…
— Иронията ти е неуместна — повдига рамене Таня. — Ако те изловят, ще си имаш неприятности…
— Така е. Но се надявам да мина само с десетарка в ареста…
— Ти се надяваш… Ама на мен ми изглежда доста вероятно да те пришият към делото на ония, шестимата хунвейбини…
Права е. Може и това да стане.
— Просто не мога да постъпя по друг начин. Не знам дали го разбираш?…
— Разбирам го — въздъхва Таня. — Писна ми от военни романтици. Ето ти десетарката. Дано ти се размине. И да не тръгнеш да ме целуваш от благодарност…
— Няма — обещавам аз. — Както съм се вкиснал, само съм за целуване…
Докато тичам към гарата да проверя за удобен влак си мисля, че все пак трябваше да целуна Таня… Влакът тръгва късно вечерта. Идеално. Ще мина през проверката, а после тихо ще се изнижа. Като пристигна в селото на Генерала, вероятно ще трябва да потреперя на гарата до сутринта, но…
Прибирам се в залата. Тъкмо започвам да вадя дрехи, за да се преоблека, зазвънява телефонът. Обажда се оберфелът, „майката на ротата“. За какво ли съм му притрябвал?
Нарежда ми да отида веднага в спалното помещение. Обяснявам му, че се преобличам. Ако изляза на дъжда, ще се измокря пак. Отговорът му е неочаквано груб:
— Търся те от един час. За две минути да си се преоблякъл! Намятай се с брезента и идвай веднага! — Тръсва слушалката.
Докато газя калта към помещението, нещо ме присвива. Това викане по ни едно време не е на добро…
Влизам, козирувам небрежно. „Майката“ стои до прозореца и гледа навън. Без да се обърне, подхвърля през рамо:
— Застъпваш наряд. Грабвай оръжието и бягай до караулното!
— Какъв наряд?! За това се уведомява ден по-рано. Не съм спал…
— Да си спал! Ама трябва да знаеш, че и други хора не спят. Зам началник щаба ми се обади и нареди да освободя планирания и да го подменя с теб. Това е… — неочаквано меко завършва оберфелът.