Атентати, които трябваше да променят света
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Атентати, които трябваше да променят света». Краткое содержание книги:
Добре подбраните и сполучливо описаните епизоди не само вълнуват читателя, но го и насочват към сериозни размисли.
Убиецът му бе наследствено обременена личност с анормални психични наклонности. Надяваше се, че чрез убийството ще се прослави и ще стане национален герой. Впрочем той непрекъснато твърдял, че трябвало да го убие, че действувал от чист патриотизъм и че стрелял за доброто на народа. Признал, че имал намерение да убие германския император Вилхелм II, но се отказал, защото Вилхелм бил владетел, който открай време подкрепял изкуството н хората на изкуството. Раул Вилен се оказа на подсъдимата скамейка пред парижкия съд със съдебни заседатели едва след пет години. През войната нямаше нито време, нито настроение за обследване на виновността или невинността на умопобъркания „патриот“. Така обвиняемият имаше достатъчно време в ареста да осъзнае какво е сторил. Пред съда заяви: „Аз съм дълбоко религиозен и въпреки това трябва да ви призная, че не изпитах ни най-малко угризение на съвестта.“
Мнозина очакваха, че специалистите ще го признаят за невменяем. Лекарската експертиза доказа, че Раул Вилен е бил в състояние да отговаря за постъпките си, че не е действувал под натиск на непреодолима подбуда и съвсем точно е знаел какво върши.
Въпреки това не го осъдиха. Държавният обвинител подчерта патриотичния мотив и влиянието на политическото убеждение. „Наистина лицата, които убиват политическите си противници само заради различните възгледи, са заплаха за обществото, но въпреки това — обръща се той към съдебните заседатели — трябва да се имат пред вид смекчаващите вината обстоятелства.“
Това бе един шанс за защитника, който ясно изрази становището си по отношение на злодеянието на Вилен: „Ако осъдите Вилен, това би означавало да признаете социалистическото учение и предвоенната политика на социалистите. По такъв начин ще се съгласите с методите на класовата борба, революцията и болшевизма. В края на краищата няма съмнение, че извършителят на деянието е действувал от патриотични подбуди, неговото деяние е престъпление по убеждение, извършил го е в името на родината. Така че в никакъв случай не можете да приемете за убиец човек, който е действувал от такива подбуди.“
Една твърде опасна логика, но в политическата атмосфера след Първата световна война и след Октомврийската революция тя се наложи. Господа съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание, след което обявиха убиеца на Жорес за невинен.
Освобождаването на убиеца на социалистическия журналист, на големия мислител и борец за социален прогрес разбунтува общественото мнение. А когато хората научиха, че вдовицата на убития главен редактор ще трябва да плати разноските по процеса срещу убиеца, демонстрациите достигнаха такъв размер, че имаше опасност от сериозни размирици. Започна да се говори дори за евентуална гражданска война.
Създаденият от Жорес вестник в редакционна статия изрази опасения, че снизходителното отношение към политическите насилници би могло да се превърне в сериозна опасност за основите на следвоенното държавно устройство. Опасенията бяха основателни.
Появиха се и други критични материали за съдебната практика и за малодушието на съдиите. Ясно бе, че те се страхуваха да не би чрез осъждането на убиеца на Жорес да бъдат обвинени, че застават на страната на привържениците на предвоенната политика на френската социалистическа партия. При това те не съзнаваха с какъв чувствителен взривен материал манипулират.
Случаят Раул Вилен остана петно в историята на френската съдебна практика и същевременно пример за това, докъде може да доведе една враждебна журналистическа кампания.
Пазачът на царските фенери
Той бе най-заможният помешчик в света и неограничен владетел на една шеста от Земята. Притежаваше над един милион квадратни километри земя, т.е. колкото Франция, Федерална република Германия, Белгия, Люксембург, Швейцария и Австрия, взети заедно. В железните си каси криеше седемстотин милиона златни рубли, тлъсти бяха и сметките му в някои европейски и други чуждестранни банки.
Името му бе Николай Александрович Романов, по божия милост император и самодържец на Велика Русия, московски, киевски, владимировски, новгородски, астрахански, казански, полски и сибирски цар и литовски, волински, подолски и финландски ерцхерцог. Тази роля никак не му прилягаше — за това се искаше ум, — но затова пък той беше вероломен, коварен и жесток. Страхуваше се за живота си и за наследения трон. И имаше защо. Не един от неговите предци е загивал от ръката на покушител или на твърде нетърпелив престолонаследник. Николай II бе последният руски цар.