Атентати, които трябваше да променят света
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Атентати, които трябваше да променят света». Краткое содержание книги:
Добре подбраните и сполучливо описаните епизоди не само вълнуват читателя, но го и насочват към сериозни размисли.
На втори април 1917 г. ги изправят пред съда. Но още първата седмица делото се прекратява, понеже прокурорът включва в обвинението Раде Малобабич и Мохамед Мехмедбашич поради мним опит за атентат срещу Александър. Неизвестен престъпник уж стрелял два пъти по него, когато на 11 септември 1916 г. в пет часа следобед кралят се връщал от фронта, недалеч от Остров. Явно измислено обвинение. Въпреки това обаче полицията успява да изтръгне от Малобабич признанието, че организатор на мнимия атентат е полковник Апис. Изглежда, в по-нататъшната фаза на процеса рутинираният дипломат и политически интригант Апис загубва представа за положението и влиза в капана. Привидно тайно, посредством надзирателя в затвора, Апис научава, че главният политически съветник на принцрегента Александър казал да не се страхува, тъй като в този процес изобщо не ставало въпрос за него, а за Малобабич и Вулович и за тяхното участие в сараевския атентат и би било добре да се знае какви са точно истинските факти. Този врял и кипял в задкулисната борба полковник не разбира, че това е тактическа хитрост, и на 10 април 1917 г. написва до председателя на военния съд Петър Мишич следното:
„Като началник на Разузнавателния отдел на Генералния щаб реших Раде Малобабич да организира разузнавателна мрежа на територията на Австро-Унгария и той прие задачата. Направих това след уговорка с руския военен аташе господин Артамонов, който се срещна с Раде в мое присъствие. Когато Раде започна своята работа и когато разбрах, че Австрия подготвя война срещу нас, реших, че смъртта на австрийския престолонаследник ще отслаби противника, че за Сърбия ще бъде премахната или поне отдалечена опасността от военен конфликт. Затова ангажирах Малобабич да се възползува от предстоящото пътуване на Фердинанд в Сараево и да организира атентат срещу него. Окончателно решение взех едва след като Артамонов ме увери, че ако Австрия ни нападне, Русия няма да ни изостави. С Артамонов не съм разговарял за намеренията ми да се организира атентат, а за да обясня защо именно се интересувам от становището му за вероятната реакция на Русия, ка-зах, че Австрия би могла да научи за нашата дейност и евентуално да я използува като предлог за нападение. Малобабич изпълни заповедта ми, организира и реализира атентата. Главните изпълнители на атентата бяха на служба при мене и получаваха малки парични суми, които им изпращах посредством Малобабич. Някои разписки за получените суми са в руски ръце, тъй като получавах средствата от господин Артамонов. Нашият Генерален щаб не разполагаше с достатъчни средства за тази възвишена дейност.“
Не всички факти в тази декларация отговарят на истината. Но полковник Апис е действувал с надеждата, че правителството ще нареди да бъде прекратен солунският процес. Затворът навярно е сломил способността на Апис да разсъждава и така той сам си подписва смъртната присъда.
На пети юни военният съд осъжда Апис и други осем обвиняеми на смърт чрез разстрел, Мехмедбашич на петнадесет години затвор, а генерал Попович на десет. Някои от осъдените са помилвани от Александър, но Апис, Вулович и Малобабич са изправени пред наказателния взвод.
Рано сутринта на 26 юни 1917 г. недалеч от Солун, изправени над собствените си гробове, цели два часа те слушат присъдата. В 4.47 ч. прозвучава командата за огън. Полковник Апис, една от най-важните личности в задкулисието на сръбската политика преди Първата световна война, умира с думите: „Да живее Сърбия, да живее Югославия!“
След разстрела му бе намерен листът с предсмъртните думи, които звучат по-скоро като политическа изповед и послание, написани в килията преди екзекуцията: „И единият, и другият съд ме осъди на смърт, а короната отказа да ме помилва. Въпреки това умирам невинен, но с убеждението, че от висша гледна точка моята смърт е нужна на Сърбия. Ето защо очаквам последния си час спокоен и в душевно равновесие.“
Сараевският атентат не бе непосредствена причина за избухването на Първата световна война. Той бе използуван само като предлог след назряването на политическите събития. На 28. VII. 1914 г. Австро-Унгария обяви война на Сърбия. Същия ден германският император Вилхелм II с решително провъзглашение поиска от руския цар да прекрати подготовката за война. Николай II подписа заповед за всеобща мобилизация и тя бе обявена на 30 юли. Точно в полунощ същия ден германският посланик в Петербург Пурталес помоли за аудиенция при руския министър на външните работи и му връчи ултиматума на своето правителство. Ако до 24 часа Русия не проведе демобилизация, Германия също ще обяви мобилизация. Русия отхвърли ултиматума и Германия обяви война на 1 август. Френските войски заеха позиции близо до границата още на 30 юли. Германия помоли френското правителство Франция да остане неутрална. Ако Франция бе приела, немците бяха готови да й поднесат следващи неприемливи искания — отстъпване на крепостите Тула и Вердюнк. Но Франция не се съгласи с предложението и под този измислен предлог на 3 август вечерта Германия обяви война на Франция. Англия даде на Германия ултиматум, с който искаше германското правителство да се задължи да не посяга на неутралитета на Белгия. В 23 часа на 4 август 1914 г. срокът на ултиматума изтече. Великобритания влезе във войната със следната нота, връчена на германския посланик Лихновски: „Правителството на негово величество смята, че от единадесетия вечерен час на 4 август 1914 г. между двете страни съществува военно положение.“