Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Аз отговарям:
— Изненадан съм, че е толкова студено.
Крис казва, че и на него му е студено. Пращам го горе за пуловера му, а също и за моя.
— То е от вечерния вятър — отвръща Диуиз. — Спуска се по каньона от високото, където е истински студ.
Огънят пламва отведнъж, после замира и отново пламва поради неравномерната тяга. Трябва да е ветровито, мисля си и поглеждам през огромните прозорци, наредени по едната стена. През каньона виждам резките движения на дърветата в здрача.
— Ама разбира се — казва Диуиз. — Ти знаеш колко е студено там, горе. Прекарваше цялото си време там.
— Спомням си — отговарям аз.
Единствен спомен идва сега в съзнанието за нощни ветрове, бушуващи около лагерен огън, по-малък от тоя пред нас, закътан от силния вятър в едни скали, защото няма дървета. До огъня са изправени готварски принадлежности и раница, като прикритие срещу вятъра, и манерка, пълна с вода от топящия се сняг. Водата трябва да се набави рано, защото над горския пояс снегът спира да се топи, щом залезе слънцето.
Диуиз казва:
— Много си се променил — гледа ме изпитателно. Изражението му сякаш пита дали това е забранена тема или не и от наблюдението си заключава, че е. Добавя:
— Май всички сме се променили много.
Отвръщам:
— Аз изобщо не съм същият човек — това като че го кара да се почувствува малко по-леко. Ако му бе известна буквалната правдивост на казаното, щеше да му е много по-малко леко. — Много неща се случиха — казвам — и заради някои от тях е важно да ги поподредя малко, поне в собственото си съзнание, и затова отчасти съм тук.
Той ме гледа в очакване на още нещо, но преподавателят по изкуства и жена му се появяват край камината и ние прекъсваме разговора.
— Вятърът свири така, сякаш ще има буря през нощта — казва преподавателят.
— Надали — отвръща Диуиз.
Крис се връща с пуловерите и пита дали нагоре по каньона има някакви духове. Диуиз го гледа весело.
— Не, но има вълци — казва той. Крис обмисля това и пита:
— Те какво правят?
Диуиз отговаря:
— Правят бели на скотовъдците — навъсва се. — Изяждат теленца и агнета.
— Нападат ли хора?
— Не съм чувал никога такова нещо — казва Диуиз и после, като вижда, че това разочарова Крис, добавя: — Но биха могли.
Вечерята от планинска пъстърва се придружава с чаша бургундско от областта Бей. Стоим поотделно на столове и канапета край стените на дневната. Една цяла стена на това помещение е в прозорци, през които би се виждал каньонът, само че отвън е тъмно и стъклата отразяват светлината на камината. Топлината на огъня се допълва от една вътрешна топлина, причинена от виното и рибата, и не се чуват други приказки освен признателно мърморене. Силвия шепне на Джон да обърне внимание на големите саксии и вази из стаята.
— Гледах ги — каза Джон, — фантастични са.
— Правени са от Питър Вулкас — казва Силвия.
— Така ли?
— Бил е студент на мистър Диуиз.
— О, Боже мой! Аз почти щях да прекатуря една.
Диуиз се смее.
По-късно Джон измънква нещо няколко пъти, изправя глава и заявява:
— Това е, което ще ни остане… Сега можем да се върнем за нови осем години на „Колфекс“ авеню 26–49.
Силвия казва печално:
— Да не говорим за това.
Джон ме гледа за миг.
— Мисля си, че човек с приятели, които са в състояние да ти предложат такава вечер, не може да бъде съвсем лош — кима важно. — Ще трябва да ревизирам всички ония неща, които си мислех за тебе.
— Всичките? — питам аз.
— Поне някои.
Диуиз и преподавателят се усмихват и част от неловкостта е премахната.
След вечеря пристигат Джек и Уайла Барснис. Още живи образи. Джек е регистриран в останките на гробницата като добър човек, който пише и преподава английски в колежа. След тях пристига някакъв скулптор от Северна Монтана, който пасе овце, за да се препитава. Разбирам от начина, по който Диуиз ми го представя, че не съм го срещал по-рано.
Диуиз казва, че се опитва да го убеди да започне работа във факултета, а аз отвръщам: „Ще се опитам да го разубедя“ и сядам до него, но разговорът не върви, защото скулпторът е прекалено сериозен и подозрителен, очевидно защото аз не съм човек на изкуството. Държи се тъй, сякаш съм детектив, който се опитва да му навлече нещо, и не ме приема чак докато разбира, че се занимавам доста със заваряване. Поддържането на мотоциклет отваря неподозирани врати. Казва, че и той заварява поради някои от причините, заради които го правя и аз. След като човек е натрупал опит, заваряването дава страшно усещане за мощ и власт над метала. Можеш да направиш всичко. Изважда няколко фотографии на неща, които е заварявал, и на тях се виждат красиви птици и животни с разлята метална повърхност, които не могат да се сравнят с нищо друго.