Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Лекционните бележки обясняват почти напълно защо е действувал по този начин, но оставят неизяснено едно нещо — фанатичната му настойчивост. Човек може да вярва в истината и в разумния процес на постигането й, и в съпротивата срещу щатски законодателни събрания, но защо да се изхабява ден след ден заради това?
Психологическото обяснение, което е дадено, ми се струва незадоволително. Сценичният страх не може да подхранва подобни усилия месеци наред. Нито пък звучи правдоподобно едно друго обяснение — че е опитвал да си върне за по-раншния провал. Отникъде не личи той изобщо да е смятал изключването си от университета за провал — просто загадка. Обяснението, до което стигнах, се основава на несъответствието между липсата у него на вяра в научната мисъл в лабораторията и фанатичната му вяра, изразена в лекцията за храма на разума. Мислех си за това несъответствие един ден и изведнъж ми хрумна, че то изобщо не е несъответствие. Именно липсата на вяра в разума го кара така фанатично да му се посвети. Никой не крещи фанатизирано, че утре слънцето ще изгрее. Всички знаят, че ще изгрее. Когато хората се отдадат фанатично на политически или религиозни убеждения или на някакви други догми или цели, винаги, защото тези догми или цели са под съмнение.
Войнствеността на йезуитите, които той донякъде наподобява, е подходящ пример. В исторически план тяхното рвение произтича не от силата на католическата църква, а от нейната слабост пред лицето на Реформацията. Именно липсата на вяра в разума правеше от Федър такъв фанатизиран учител. Това звучи по-правдоподобно. И още по-правдоподобно звучи с оглед на нещата, които следват.
Затова може би той изпитва толкова дълбоко духовно родство с толкова много изоставащи студенти от последните банки в семинарните помещения. Презрителните изражения върху лицата им говорят за същите чувства, които изпитва той към рационалния интелектуален процес. Единствената разлика се състоеше в това, че те се отнасяха с презрение, понеже не го разбираха. А той го презираше, понеже го разбираше. Защото не го разбираха, те нямаха друг изход освен да пропаднат и до края на живота си да помнят горчилката от преживяното. А той фанатизирано се чувствуваше задължен да направи нещо. Ето защо лекцията му за храма на разума бе така внимателно подготвена. Той им казваше: трябва да вярвате в разума, защото нищо друго не съществува. Но това бе вяра, която липсваше у него самия.
Не бива да се забравя, че това бе през петдесетте години на XX век, не през седемдесетте — времето на ропота на битниците и ранните хипита срещу „системата“ и на честния интелектуализъм, който го подкрепяше, но едва ли някой се е досещал в какви дълбоки съмнения ще изпадне цялото общество. И ето ти го Федър, фанатично защитаващ една институция, храма на разума, в която никой, положително никой в Боузмън, Монтана, нямаше причина да се съмнява. Един дореформистки Лойола. Войнствуващ дух, който уверява всички, че слънцето и утре ще изгрее, когато никой не се безпокои по този въпрос. Те просто му се чудеха.
Но сега, след като най-бунтовното десетилетие на века е между него и нас, десетилетие, в което нападките и критиките срещу разума надхвърлиха и най-невероятните предположения на петдесетте години, мисля, че в тази шъто̀куа, основана на неговите открития, можем да разберем малко по-добре за какво говори той… отговор на всички въпроси… ако, разбира се, е верен… толкова много е загубено, че няма начин да бъдем сигурни.
Може би затова се чувствувам като археолог. И изпитвам такова напрежение. Разполагам само с тези откъслечни спомени и нещата, дочути оттук-оттам и продължавам да се питам, докато се приближаваме, дали не е по-добре някои гробници да си останат затворени.
Изведнъж се сещам за Крис, който седи зад мен, и си задавам въпроса какво знае той, какво помни.
Стигаме кръстовище, където пътят от парка се влива в автомагистралата изток-запад, спираме и поемаме по нея. След това минаваме през малко дефиле и навлизаме в самия Боузмън. Сега пътят се издига, насочен на запад, и изведнъж поглеждам към онова, което е пред нас.