Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
14
Караме надолу по дефилето към малка зелена долина. Съвсем близо на юг виждаме обрасли с борови гори планини, които още пазят ланшния сняг по върховете си. Във всичките останали посоки се виждат ниски планини по-надалеч, но също така ясни и отчетливи. Тази гледка, взета от пощенска картичка, съвпада донякъде със спомените, но не съвсем. Тази междущатска магистрала трябва да не я е имало тогава.
„Да се пътува е по-добре, отколкото да се пристига“ — тези думи се връщат в съзнанието ми, не ми излизат от ума. Пътувахме, а сега ще пристигнем. За мене настъпва период на депресия, когато постигна такава междинна цел и трябва да се преориентирам към нова. След ден-два Джон и Силвия трябва да се връщат, а Крис и аз ще трябва да решим какво да правим по-нататък. Всичко трябва да се организира на нова сметка.
Главната улица на града е смътно позната, но имам усещането, че сега съм турист, и разбирам, че фирмите по магазините са за мен, туриста, а не за хората, които живеят тук. Всъщност това не е малък град. Хората се движат твърде бързо и прекалено независимо едни от други. Това е едно от ония градчета с население между петнадесет и тридесет хиляди жители, които не са нито градчета, нито градове — изобщо нищо определено.
Обядваме в хромиран и остъклен ресторант, който изобщо не извиква у мен спомен. Изглежда е построен след неговото пребиваване тук и показва същата липса на индивидуалност, която личи по главната улица.
Отивам до телефонния указател и търся номера на Робърт Диуиз, но не го намирам. Избирам телефонистката — но тя никога не е чувала за подобен тип и не знае номера. Не мога да повярвам. Нима са съществували само във въображението му? Думите й предизвикват панически чувства, които траят миг, но после си спомням отговора им на моето писмо, с което съобщавам, че пристигаме, и се успокоявам. Въображаемите хора не използуват услугите на пощата.
Джон предлага да набера катедрата по изящни изкуства или някой приятел. Известно време пуша и пия кафе и когато вече съм се отпуснал, правя това и научавам как да се добера дотам. Не техниката е страшна. Онова, което тя прави с взаимоотношенията между хората, като например гражданин и телефонистка, е страшно.
От града до планините по дъното на долината трябва да е по-малко от десет мили и сега прекосяваме това разстояние по разкаляни пътища сред пищно зелена люцерна, готова за косене, така гъста, че ти се струва трудно да се върви през нея. Полята са се проснали напред и леко нагоре към полите на планината, където много по-тъмнозеленото на боровете се изправя отведнъж. Там трябва да живеят Диуиз. Където тъмнозеленото и светлозеленото се срещат. Въздухът е изпълнен с миризмите на светлозелена току-що окосена трева и добитък. На едно място минаваме през слой студен въздух, в който миризмата се променя в борова, но после излизаме отново на топло. Слънце и ливади, и въздигаща се наблизо планина.
Тъкмо когато стигаме до боровете, чакълената настилка на пътя става много плътна. Намаляваме на първа скорост при тридесет мили в час, а аз държа и двата си крака встрани от стъпенките, за да мога да изправя мотоциклета, ако забуксува в чакъла и започне да пада. Вземаме един завой и изведнъж навлизаме сред боровете в някакъв много стръмен клиновиден каньон през планината и там до самия път стои голяма сива къща с гигантска абстрактна скулптура, прикрепена към едната страна, а отдолу седи в облегнат към стената стол, обкръжен от компания, живият образ на самия Диуиз, с консервена кутия бира в ръка, който ни маха. Направо от някоя стара снимка.
Толкова съм зает с това, да държа машината изправена, че не мога да пусна кормилото и вместо с ръка махам с крак в отговор. Живият образ на Диуиз се усмихва, докато спираме.
— Намерихте ме — казва. Спокойна усмивка. Щастлив поглед.
— Отдавна не съм идвал — отвръщам. И аз се чувствувам щастлив, макар и малко особено, като виждам как изведнъж образът се раздвижва и проговаря.
Слизаме, сваляме пътническите си доспехи и забелязвам, че откритата веранда, на която са той и гостите му, е незавършена и непокътната от атмосферните влияния. Диуиз гледа надолу от място само няколко стъпки над нашата страна на пътя, но клиновидният прорез на каньона е с такива стръмни стени, че в другия край земната повърхност се е спуснала на петдесет стъпки под верандата. Потокът от своя страна изглежда на още петдесет стъпки по-долу и надалеч от къщата, сред дървета и висока трева, където един кон, наполовина скрит от дърветата, пасе, без да поглежда нагоре. Сега трябва високо да вдигаме глави, за да видим небето. Заобикаля ни тъмнозелената гора, която наблюдавахме, докато идвахме насам.