Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Спокойно. Хул я намери, после я загуби. Но тя все пак е там — това поне е ясно. Серен Педак, Брис. Тя ще го защити…
Брис изръмжа и му обърна гръб.
— Както майка баща ни ли?
Техол въздъхна.
— Смекчаващи вината обстоятелства…
— А Хул е син на баща ни!
— Преди малко ме попита как почитам паметта на родителите ни. Мога да ти кажа следното, Брис. Когато те видя. Стойката ти. Смъртоносното й изящество — уменията ти, усвоени от него — не ми трябват спомени. Ето сега той стои пред мен. Повече, отколкото с Хул. Много повече. И бих се обзаложил — аз съм точно каквото каза — като нея. Така че… — той разпери безпомощно ръце, — молиш ме за помощ, но не искаш да чуеш какво ти казвам. Трябва ли да си припомняме съдбата на родителите ни? Нужен ли ни е този спомен, Брис? Ето, ние стоим тук, ти и аз, отново преиграваме старите семейни изтезания.
— Тогава ти опиши съдбата ни.
— Тя можеше да го спаси, Брис. Ако не бяхме ние. Страха й за нас. Цялата игра с дълга, толкова ловко заплетена, за да впримчи баща ни — тя щеше да скъса тази примка, само че също като мен не можеше да види нищо, което би възкръснало от пепелищата. И като не виждаше нищо, тя се боеше.
— Значи без нас тя щеше да го спаси? Да го предпази от онзи миг на непреодолима страхливост?
Брис вече се беше обърнал, очите му блестяха.
— Така мисля — отвърна Техол. — И оттогава ние извлякохме житейските си уроци. Ти избра закрилата на Кралската гвардия, а сега — и ролята на Защитник. Тук дългът никога няма да те намери. Колкото до Хул, той избяга — от златото и смъртоносните му капани — и потърси честта си в това да спасява хора. И дори когато се провали… честно ли допускаш, че Хул изобщо може да помисли за самоубийство? Страхливостта на баща ни беше измяна, Брис. От най-лошия вид.
— А ти, Техол? Ти какъв житейски урок извлече?
— Разликата между мен и майка ни е, че аз нямам бреме. Нямам деца. Така че, братко, смятам, че накрая ще постигна точно това, което тя не можа, въпреки любовта й към баща ни.
— Като ходиш в дрипи и спиш на покрива?
— Възприятието налага очаквания, Брис. — Стори му се, че видя на лицето на брат си кисела усмивка.
— Техол, все пак Джерун Еберикт не е толкова заблуден, колкото може би си мислиш. Както бях аз, длъжен съм да призная.
— До тази нощ?
— Май да.
— Прибери се у дома, Брис. Серен Педак пази гърба на Хул и ще продължи да го прави, колкото и да не е съгласна може би с онова, което той се кани да извърши. Просто не може да го преодолее. Дори геният си има слабости.
Нова усмивка.
— Дори и ти ли, Техол?
— Е, само обобщавах, за да те успокоя. Никога не включвам себе си в обобщенията си. Аз винаги съм изключение от правилото.
— И как го постигаш?
— Ами, аз определям правилата, разбира се. Това е личната ми игра, братко.
— В името на Блудния, понякога те мразя, Техол. Слушай. Не подценявай Джерун Еберикт…
— Ще се погрижа за Джерун. Предполагам, че са те проследили тук?
— Не бях помислил за това. Да, вероятно. Мислиш ли, че може да са ни чули?
— Не и през преградите, които Бъг вдига всяка нощ, преди да легне да спи.
— Бъг?
Техол хвана брат си за рамото и го поведе към трапа.
— Той общо взето е бездарник. Всички непрекъснато се стремим да открием у себе си скрити таланти. Много забавно занимание, поне за мен.
— Той не балсамира ли родителите ни? Името…
— Бъг беше. Тогава го видях за първи път и веднага забелязах липсата на потенциал. Входът може да се наблюдава тайно само от едно място, Брис. Обикновено не можеш да се приближиш, без да те засекат. А тогава следва гоненица, която ще е много оплетена и сигурно няма да успееш. Ще трябва да го убиеш. Подозирам, че ще е човек на Джерун. И никакъв дуел. Чиста екзекуция, Брис. Готов ли си на това?
— Разбира се. Но ти каза, че не можеш да се приближиш, без да…
— А, забравих да спомена за тунела ни.
Брис спря при капака.
— Имаш тунел?
— Да намирам работа на Бъг ми е постоянна грижа.
Брис спря на пет крачки от потъналия в сянка участък от стената на склада, предлагащ единственото скривалище с добър изглед към входа на къщата на Техол. Очите му вече се бяха приспособили добре и виждаше, че там няма никого.
Но надуши кръвта. Гъста миризма, кисела като желязо.
Извади меча и пристъпи.
Никой нямаше да оцелее след толкова загуба на кръв. Локвата бе почерняла и вече се просмукваше едва-едва в камъните. Разпрано гърло. Раната беше оставена да се изцеди, преди да бъде извлечен трупът. И дирята беше съвсем видима, две пети, покрай стената на склада, до ъгъла — после се губеха.
Финадът помисли дали да тръгне по следата.