Сребърни реки

Водени от виковете и свиренето му, Дризт и Бруенор скоро го намериха.

— Ще се напълни с вода и ще се издавим кат’ плъхове! — извика джуджето, но помогна на Дризт да внесат припадналия Уолфгар.

После се втурнаха да помагат на полуръста да построи стена от кал и останалите раници, за да попречат на дъжда да наводни пещерата им.

Внезапно Уолфгар простена и Риджис се втурна към него.

— Жив е! — провикна се той. — А и раните му не изглеждат особено опасни!

— По-жилав е от язовец дето са го притиснали в дупката му! — зарадвано каза джуджето.

Много скоро малката дупка придоби сносен, почти удобен вид и дори Бруенор спря да се оплаква.

— Истинското изпитание на пътя! — повтори Дризт, мъчейки се да повдигне духа на унилия полуръст.

Двамата седяха в калта и се опитваха да прогонят нощта и бурята навън, ала непрестанният грохот на гръмотевиците и плющенето на градушката не им позволяваха да забравят и за миг колко тънка е преградата, която ги делеше от бушуващите стихии.

Вместо отговор, Риджис обърна единия си ботуш и от него се изсипа солидно количество вода.

— Колко мили мислиш, че успяхме да изминем? — изръмжа Бруенор.

— Около десет — отвърна елфът.

— С тази скорост ще ни трябват две седмици, за да стигнем до Несме! — промърмори джуджето и скръсти ръце на гърдите си.

— Бурята ще отмине — опита се да го успокои Дризт, но приятелят му вече не го слушаше.

Следващият ден започна без дъжд, макар че над земята бяха надвиснали гъсти сиви облаци. Уолфгар се чувстваше добре, но все още не можеше да разбере какво му се бе случило. Бруенор настояваше да тръгнат веднага, макар че Риджис би предпочел да си останат в малката пещера, докато се убедят, че бурята наистина е отминала.

— Загубихме по-голямата част от припасите — напомни му Дризт. — Докато не стигнем Несме, може да ти се наложи да се задоволяваш само с корички сух хляб.

Риджис бе първият, който напусна малката пещера.

Непоносимата влага и калният път забавяха крачката им, от постоянното затъване скоро ги заболяха коленете. Подгизналите им дрехи тежаха неимоверно и неприятно прилепваха до телата, забавяйки ги още повече.

Скоро стигнаха до коня на Уолфгар, от който бе останала само една обгорена, тлееща купчинка, полузарита в калта.

— Светкавица — обади се Риджис.

Тримата изумено зяпнаха младия варварин, смаяни, че бе оцелял след такъв удар. Уолфгар също стоеше слисан и се взираше в коня си — сега вече разбираше какво го бе повалило на земята.

— По-жилав от язовец! — гордо повтори джуджето.

През надвисналите облаци от време на време се прокрадваше слънчев лъч, ала от него изобщо не ставаше по-светло. Всъщност по пладне като че ли бе по-тъмно, отколкото когато тръгнаха на път. Тътенът на далечни гръмотевици предвещаваше още един ужасяващ следобед.