Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
През първите три месеца на осемстотин двайсет и първа година в манастира Сейнт Мер’Абел цареше оживление и нетърпеливо очакване. Почти всеки ден, когато времето позволяваше на послушниците да излизат на двора, те час по час поглеждаха към залива Вси светии и колчем видеха някой айсберг да се носи по мрачните води, недоволно поклащаха глави и после бързаха да добавят:
— Още малко. Още съвсем малко.
С наближаването на Бафуей, третия месец от годината, чийто край отбелязваше пролетното равноденствие, шепотът, който изпълваше двора, се превърна в своеобразна надпревара кой пръв ще зърне платната на наетия за пътуването кораб.
Дните обаче си течаха, пролетното равноденствие дойде и отмина, без нищо да се случи. Всеки път щом времето се пооправеше и всички се обнадеждаваха, откъм Алпинадор нахлуваше нов студен фронт и покриваше залива Вси светии с огромни, тъмни айсберги.
С напредването на Туманей, четвъртия месец от годината, тихото шушукане постепенно прерасна в явни разисквания, в които взимаха участие и по-възрастните братя и дори някои от наставниците. По-опитните признаваха, че е настанало свято време и че към Сейнт Мер’Абел наистина идва кораб. Единствената тайна си оставаше целта на този кораб, тъй като само наставниците и четиримата избрани знаеха магическото име Пиманиникуит.
Брат Авелин нито за миг не преставаше да мисли за дългото пътуване, което му предстоеше и за онова, което го очакваше в края му. Не се тревожеше за опасностите, които го заплашваха, а те съвсем не бяха малко — на няколко пъти монасите, отправили се към Пиманиникуит, така и не се бяха върнали, станали жертва било на свирепа буря, било на злите паури, било на гигантските морски змии в Мирианския океан. А дори и успешните пътешествия нерядко взимаха своята дан и вместо четирима, се завръщаха едва трима или двама монаси — животът на борда на кораб беше тежък, а болестите, които дебнеха — много и опасни. Авелин обаче мислеше единствено за целта на предстоящото пътуване, за заветния Пиманиникуит. След всичко, прочетено за острова, си беше създал образа на тучни морави и пищни цветя, виждаше се насред една уханна градина, във въздуха се носеше божествена музика, от небето се сипеха разноцветни камъни, а той тичаше босоног, усещаше ги под краката си и между пръстите на ръцете си, къпеше се в славата на своя Бог.
Разбира се, Авелин добре разбираше колко абсурдни бяха тези фантазии — щом валежите започнеха, той и другарят му отдавна щяха да са се скрили под земята, където изпепеляващите метеори не можеха да ги достигнат. Щяха да се покажат доста след като всичко свършеше (чак когато камъните изстинеха достатъчно, за да могат да бъдат докосвани), а и тогава щеше да ги чака толкова много работа, че нямаше да имат време за нищо друго, най-малко пък за размишление и съзерцание.
Ала въпреки суровата действителност, въпреки съвсем реалната опасност да загине по пътя, никой не се взираше към морето с надеждата да зърне квадратните платна на кораба да се подават на хоризонта, с по-голямо нетърпение от Авелин. За младия послушник това беше върховният момент в живота му, най-великата радост, която един монах от Ордена на Сейнт Мер’Абел можеше да познае, единствено в смъртта човек можеше да се доближи повече до Бог.
Туманей едва беше преполовил, когато двумачтовата каравела най-сетне се появи и с лекота си проправи път през развълнуваните води на морето, за да хвърли котва в закътания пристан досами манастира. Както му бяха заръчали неговите наставници, Авелин прекара цялата сутрин в безмълвни молитви и когато най-после го повикаха в покоите на абат Маркварт, така трепереше от вълнение, че отец Йойона трябваше да го подкрепя, за да не падне. Когато влязоха в просторната приемна на абата, той вече ги очакваше, заедно с останалите трима послушници, както и с двама мъже, които Авелин не беше виждал досега. Единият беше висок и строен, а другият — нисък, много по-възрастен и толкова кльощав, че младежът сериозно се почуди дали непознатият изобщо беше слагал нещо в уста през последния месец. Високият мъж, бързо се досети Авелин, трябва да бе капитанът на наетия кораб. Гордо изправен, с ръка върху позлатената рапира, която висеше на кръста му, той излъчваше превъзходство и будещо респект достойнство. Дълбок белег се спускаше от ухото чак до брадичката му, но вместо да го загрозява, му придаваше още по-доблестен вид. За разлика от дребния си спътник, той беше гладко обръснат, с изключение на засуканите, грижливо оформени мустаци, които тъмнееха над горната му устна. Кафявите му очи бяха толкова тъмни, че сякаш се сливаха със зениците, черната му коса беше дълга и къдрава, а под мишница държеше голяма шапка, с обърната нагоре периферия и перо, втъкнато от едната страна. Дрехите му, макар да си личеше, че доста са видели, бяха богати, особено златният брокат и инкрустираният със скъпоценни камъни портупей, който още от вратата привлече вниманието на Авелин — нямаше съмнение, че поне един от камъните (малък рубин) беше надарен с магически свойства.