Скандал
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: saint georges #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Скандал». Краткое содержание книги:
— Дом!
Той се спря.
— Споразумяхме се, нали?
Устните му трепнаха, но не в усмивка.
— Искаш да кажеш — че ще напусна Уейвърли Хол… и теб, когато се върнем?
Тя кимна.
— Само ако ти го поискаш — каза Дом, вперил пронизващия си поглед право в очите й.
Ан въздъхна облекчено.
— Благодаря ти.
Той се изсмя грубо.
— Не бързай да ми благодариш, Ан. Защото когато приключа с теб, вече няма да искаш да си отида.
Тя потрепери.
Дом излезе, затръшвайки вратата зад гърба си. И се върна чак малко преди да пристигнат в Шотландия.
Ан прекара нощта в неспокоен сън, съвсем сама в първокласния вагон. Беше изпълнена със съжаления за начина, по който бе протекъл единственият й разговор с Дом, и с ужас пред онова, което я очакваше в Шотландия. Нямаше представа къде е спал той. Храната й носеше Бел. В късния следобед на следващия ден влакът спря в поредното селце, оградено от няколко малки ниви. На един каменист хълм Ан зърна млад овчар със стадото си. Разнебитената, запустяла дървена постройка на гарата гледаше към редица от каменни къщици със сламени покриви. От всеки комин се извиваше дим. Някакъв мъж с дрехи от туид и е износена сламена шапка буташе пред себе си двуколка, натоварена с наръчи дърва. На една от къщичките имаше избеляла, закачена накриво табела. С едва четливи букви на нея бе написано: Странноприемница „Червения елен“.
Вратата на вагона се отвори и Ан тутакси трепна нервно. Беше Дом.
Погледът му бе непроницаем.
— Тук слизаме.
Тя се изправи припряно.
— Къде сме?
— В едно селце на име Фолкърк. Ловното ми имение е на двадесет и пет километра оттук, но ще успеем да стигнем преди залез слънце.
Сърцето й се сви. Беше се надявала да е много по-наблизо; бе изморена и копнееше за един здрав сън. Но навярно Дом и без това нямаше да я остави сама, за да може да се наспи. Пулсът й се ускори още повече. Тя с мъка прокуди мислите си. Трепереше.
Нямаше избор — налагаше се да се доближи до него, ако искаше да слезе. Дом й направи път й я остави да върви напред. Вериг и Бел вече бяха долу и надзираваха носачите, които товареха багажа в една наемна карета.
Ан вдигна очи към небето. То бе тъмно, облачно и страховито. Силен порив на вятъра изду полите й и за малко не отнесе шапката от главата й. Тя ги задържа с ръце и погледна към Дом Той я наблюдаваше втренчено.
— Мислиш ли, че иде буря?
— Вероятно — отвърна Дом. — Но на брега времето поначало е непредсказуемо, а моето ловно имение се намира на брега.
Отнякъде се бе появил малък двуместен файтон. Беше ужасно старомоден — истинска реликва от отдавна отминали времена. Изглеждаше доста запуснат с ръждясалите си колелета и напуканите си кожени седалки. Дом помогна на Ан да се качи, след което се намести до нея и подвикна на кочияша да потегля. За щастие над главите им имаше покрив, но Ан забеляза няколко пролуки в него и се помоли мислено да не ги завали по пътя.
Излязоха от селцето и поеха по някакъв път, който много скоро се стесни и етана неравен и почти непроходим. Постепенно се заизкачваха по скалисти хълмове, обрасли с пирен. Никъде не се виждаха нито къщи, нито обработваеми земи. Ан мълчеше, вкопчила пръсти в седалката. Напразно — файтонът не спираше да подскача по тревясалия камънак и постоянно я тласкаше към Дом. Той изглежда не забелязваше това, но за нея всеки допир до силното му, мускулесто тяло бе като опарване от пламък.
Но нямаше, не искаше да мисли за предстоящата нощ.
Вече се чуваше шума на морето. Здрачаваше се. Високо в небето се рееше самотна чайка. Ан погледна към Дом. Той отново я съзерцаваше съсредоточено.
— След малко пристигаме — бяха единствените му думи.
Тя кимна и обърна взор към прозореца. Гледката я порази. Току-що бяха изкачили последния хълмист рид и след него пейзажът изведнъж се спускаше рязко надолу към потъмнелия хоризонт. Беше очаквала да съзре някоя малка селска хижа. Вместо това пред смаяния й поглед изникна като часовой висока червена каменна кула.
— Добре дошла в замъка Тавалон — каза Дом. — Първоначално замъкът бе принадлежал на фамилията Кембъл. Възрастта му бе пет или шестстотин години — Дом не бе съвсем сигурен колко точно. Той дръпна звънеца на мостовата кула и зачака да се появи някой, който да вдигне старинната, ръждясала решетка. Ан впери поглед през железните прътове. Имаше чувството, че се е върнала назад във времето. Замъкът бе построен от кървавочервен камък. Високата, квадратна централна кула беше оградена от здрави стени, над които се издигаха чети ри по-малки, тантурести кулички. Сега ревът на морските вълни се чуваше съвсем ясно, току иззад замъка. Въздухът имаше солен мирис.