Сплавта на закона

— Харесваш жени, които могат да те набият?

— Разбира се. Не е ли страхотно? Както и да е, говорех за твоята аломантия. Виждаш ли, двамката с теб имаме противоположни способности. Аз забързвам времето, ти го забавяш. Какво ще стане, ако двамата ги приложим едновременно? А?

— Тези неща са били проучвани — каза Мараси. — Двете сили се неутрализират. Нищо не става.

— Наистина?

— Да.

— Хъм. — Той отново си избърса носа с кърпичка. — Значи скъпо и безсмислено удоволствие, така ли?

— Не зная — рече тя с въздишка. — Сигурно може да се каже за моята сила. Истината е, че не си давах сметка колко е жалко да си Закъснител, докато не видях какво може твоята.

— О, и твоята не е чак толкова лоша.

— Уейн, всеки път, когато използвам силата си — всеки път, — ще остана застинала неподвижно и ще изглеждам ужасно глупаво, докато хората около мен правят каквото си искат. Ти използваш силата си, за да спечелиш допълнително време. С моята аз само мога да губя време.

— Да, но сигурно понякога ти се приисква някой ден да не свършва. Много ти се приисква. Тогава разпалваш хром и пуф — готово!

— Аз… — Тя изглеждаше сконфузена. — Всъщност съм го правила. Хромът гори много по-бавно от хроносплавта.

— Видя ли? Ето ти едно предимство. Колко е голяма сферата, която разпъваш?

— Мога да я направя с размерите на малка стая.

— Значи е доста по-голяма от моята.

— Умножи нула по хиляда и пак ще получиш нула.

Той я погледна учудено.

— Така ли?

— Ами да — отвърна тя. — Това се учи още по алгебра.

— Мислех, че говорим за аломантия. Кога се прехвърлихме на смятане?

За негова изненада дори това я накара да се изчерви. Логично бе да го прави, когато някой описва привлекателните извивки на тялото й, но не и когато говорят за математика. Мараси също беше уникална.

Тя извърна поглед към Уаксилий, който беше приклекнал до релсите.

— Виж, той например — подхвърли Уейн — обича умните момичета.

— Нямам никакви намерения спрямо лорд Ладриан — каза тя припряно. Твърде припряно.

— Жалко — подсмихна се Уейн. — Защото ми се струва, че те харесва.

Това може би беше малко преувеличено. Уейн не знаеше какво мисли Уакс за Мараси, но каквото и да бе, имаше нужда от нещо, което да го накара да забрави Леси. Защото Леси беше страхотна. Прекрасна жена и прочее. Но беше мъртва и Уакс все още понякога придобиваше онова сериозно изражение. Същото, което не свали от лицето си месеци след нейната смърт. Сега като че ли бе посмекчено.

Една нова любов би помогнала много. Уейн бе сигурен в това и остана доволен от себе си, когато Мараси се отправи с бавна крачка към Уакс. Двамата огледаха релсите, после Уакс вдигна нещо.

— Какво е това? — попита Мараси. — Паднало е от влака ли?

Металният предмет бе по-дълъг от човешка ръка и изглеждаше тежък.

— Това е теглич — каза Уаксилий. — С него вагоните се скачват един за друг. — Завъртя го, за да го разгледа отдолу. Металът бе гладък, потъмнял в единия край от смазка и лъскав от постоянното триене.