Сплавта на закона

„Говорът му се променя — отбеляза Уейн. — Само от половин година е в града и вече започва да си личи. По-изтънчен е“. Дали хората осъзнаваха, че гласовете им притежават собствен живот? Ако преместиш растение, то ще се промени и ще се приспособи към новите условия. Преместиш ли човек, говорът му става различен, имитира новата среда.

— Сигурно имате предвид машината, която са използвали Изчезвачите — каза Мараси. — И смятате, че не могат да я пренасят навътре в сушата. Необходим им е шлеп в канала и затова избират място, където той доближава релсите?

„А нейният глас… — продължаваше да разсъждава Уейн. — Когато се обръща към него, изтънява повече, отколкото когато говори с мен. Опитва се да му направи впечатление. Дали Уакс го забелязва? Едва ли. Този човек винаги е бил малко сляп с жените. Дори с Леси“.

— Да — кимна Уаксилий и заслиза по склона. — Въпросът е как това нещо — каквото и да е то — изпразва толкова бързо цели вагони?

— Че кое му е странното? — попита Уейн, докато слизаше след него. — Ако бях Изчезвач, щях да доведа цял куп хора. Много хора свършват работата по-бързо.

— Въпросът не опира само до човешка сила — отбеляза Уаксилий. — Вагоните са били заключени, а последните — охранявани. Когато пристигали по предназначение, се оказвали празни, ала все още заключени. От един са били изнесени тежки железни слитъци. Вратите на вагоните не са големи — колкото и хора да имаш, не можеш да ги изнесеш по-бързо. Няма начин да разтовариш за пет минути стотици слитъци.

— Забързваща сфера? — попита Мараси.

— Би могло да помогне — отвърна Уаксилий, — но не много. Сферите не побират много хора. Да речем, че вкараме вътре шестима работници, което е доста за това тясно място. Ще трябва да пренасят слитъците до границата на сферата, после да я разтварят и да разгръщат нова. И така отново и отново. — Уакс поклати глава. — Цената в хроносплав ще е ужасяваща. Едно късче струва петстотин книжни бона и стига на Уейн да свие две минути в петнайсет външни секунди. Да се свие време, равно на пет минути отвън — което ще е достатъчно, за да се преместят слитъците, — ще струва десет хиляди книжни бона. Слитъците едва ли струват толкова: за тези пари можеш да си купиш собствен влак. Не вярвам да е това. Нещо друго е ставало тук.

— Някаква машина? — подхвърли Мараси.

Уакс кимна и заоглежда земята.

— Да потърсим следи. Може машината да е на колела и да е оставила бразди в тревата.

Уейн също тръгна през тревата, пъхнал ръце в джобовете си. Не го биваше в тези неща. Виж, когато ставаше въпрос за хора, тогава можеше да помогне. Но трева и цветя…

След малко скуката го надви и той се приближи към Мараси. Тя го погледна и каза:

— Уейн… ако държиш на мнението ми, тази шапка наистина не ти стои добре.

— Знам. Просто исках да припомня на Уакс, че ми дължи нова.

— Защо? Какво е виновен той, че онзи тип ти взе шапката?

— Виновен е, защото ме убеждаваше да не отвръщам — изръмжа Уейн. — А после застреля негодника с моята шапка! Гръмна го, но непрокопсаникът оцеля и се измъкна!

— Нямало е как да знае, че ще стане така, нали?