Сплавта на закона
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-262-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сплавта на закона». Краткое содержание книги:
— Изглежда, остарявам — рече сухо Уаксилий.
— Не е нещо кой знае колко полезно — каза тя, свела поглед. — Когато разбрах, че Уейн е Бързоврем, доста се сконфузих. Виждате ли, аз съм Закъснител.
Както и очакваше.
— Това може да е много полезно.
— Не мисля — възрази тя. — Забързването на времето… ето кое е изумително. Но какво можеш да постигнеш, когато го забавяш, при това само за себе си? Напълно безполезно при бой. Всички останали ще се движат по-бързо от теб. Баща ми дори беше засрамен от тази способност. Каза ми да я държа в тайна, също както и произхода си.
— Баща ти — отсече Уаксилий — е постъпил глупаво. Имаш достъп до нещо много полезно. Вярно е, че не може да се прилага при всяка ситуация, но същото важи и за останалите умения.
— Щом казвате — въздъхна тя.
По коридора мина продавач на гевреци и Уейн направо изхвърча от мястото си, за да си купи. Уаксилий се беше облегнал на седалката и гледаше замислено през прозореца.
Майлс. Все още не знаеше със сигурност дали е бил той. Когато простреля главатаря на бандитите в лицето и той падна, реши, че е сбъркал гласа. Майлс не би паднал при първия изстрел.
Освен ако не го беше направил нарочно, за да го обърка. Понякога Майлс беше много изобретателен.
„Той е“ — реши Уаксилий. Беше го разбрал още в мига, когато чу гласа на главатаря на Изчезвачите. Просто не искаше да го признае.
Това усложняваше нещата невероятно много. И колкото и да бе странно, Уаксилий се чувстваше смазан. След двайсет години като блюстител да се забърка в нещо, което надминаваше всичките му представи. Смяташе, че Дивите земи са го направили силен, но там животът бе твърде опростен и той бе свикнал с това.
А после се върна в Елъндел убеден, че може да се справи с всякакви проблеми. Че може да разкрие една банда, която очевидно бе толкова добре финансирана, та си позволяваше оръжия, по-скъпи от теглото им в чисто злато.
„Може би наистина трябва да предадем случая на констаблите“ — помисли си Уакс. Но би ли могъл да го направи?
Напипа обицата в джоба си. Завладя го странната увереност, че Хармония очаква от него да се справи сам със случая, да продължи разследването. Но какво друго можеше да е Хармония освен творение на собствения му ум? Вътрешна убеденост. Ориентиране натам, накъдето те води желанието.
„Как ми липсват мъглите — помисли си. — От седмици не съм излизал сред тях“. Винаги се чувстваше по-силен сред мъглите. Имаше странното усещане, че някой го наблюдава, докато е сред тях.
„Трябва да продължа разследването“. Беше се опитал да не се намесва и това бе довело до смъртта на лорд Петерус. Обичайният му метод бе да поеме командването и да направи това, което трябва да се направи. Така поне процедираха блюстителите в Дивите земи. „Ние с Майлс не се различаваме особено“. Може би тъкмо това го плашеше най-много.
Влакът забави и спря на тяхната гара.
12.
Уейн слезе от вагона след Уаксилий и Мараси, обърна се към кондуктора и му подхвърли една монета.
— Дали ще може да ни почакаш, приятелче? Надявам се, че няма да е проблем.
Кондукторът погледна монетата и вдигна вежди.
— Никакъв проблем, друже.
— Много хубава шапка — отбеляза Уейн.
Кондукторът носеше филцова шапка с конусовидна форма и плосък връх. Отстрани имаше закичено перо.
— Такива ни дават — каза той. — Униформата на „Железопътна компания Гавил“.
— Хъм. Искаш ли да се сменим?
— Какво? Да си сменим шапките?
— Ами да. — Уейн му подхвърли размъкнатата си плетена шапка.
Мъжът я улови.
— Не съм сигурен, че…
— Ще добавя и едно геврече. — Уейн бръкна в джоба си.
— Ъ-ъ… — Кондукторът погледна монетата в ръката си, свали шапката и я хвърли на Уейн. — Няма нужда. Ще си купя друга.
— Много мило от твоя страна — каза Уейн, отхапа от гевречето, забърза след Уаксилий и си сложи шапката. Не му беше съвсем по мярка.
Тръгна след Уакс и Мараси, които се изкачваха по близкия хълм. Вдиша дълбоко, наслаждавайки се на приятната влага на канала и уханието на жито и цветя в полето. После кихна. Не обичаше да попълва металоемите си, когато е навън и се занимава с нещо друго. Предпочиташе да го прави на закрито и на големи порции. Тогава го налягаше тежка болест, но можеше да спи и да пие, за да изтърпи да мине нужното време.
Сега бе много по-неприятно. Попълваше металоемите по малко, непрекъснато подсмърчаше и го болеше гърлото. Беше уморен и замаян. Но му трябваха запаси от здраве и нямаше друг начин.
Външните плантации бяха странно място. Дивите земи бяха сухи и прашни. Градът — гъсто заселен и на места — мрачен. Но тук всичко бе някак… красиво.