През дивия Кюрдистан

— Най-лошите. Един арабин, един евреин и двама кюрди от племето буламух. Говориш ли кюрдски, ефенди?

— Да.

— Няма ли да поговориш със затворниците?

— Не, защото е под моето достойнство.

— Вярно е. Но ние не говорим нито кюрдски, нито арабски, тези кучи синове все искат да ни кажат нещо.

— Добре, тогава ще разменя няколко думи с тях. Това беше, което очаквах с нетърпение. Не бях предвидил само, че така ще окажа услуга и на пазачите.

Отвориха килията на единия кюрд. Той стоеше най-отпред.

Бедният дявол така беше изгладнял, че след като получи черпак супа, помоли да му дадат по-голямо парче хляб.

— Какво иска? — попита чаушът.

— Още малко хляб. Дай му!

— Ще получи, защото ти се застъпи за него.

После се озовахме при евреина. Мълчах, защото човекът говореше турски. Той започна с куп оплаквания, които бяха справедливи, но не го изслушаха.

Вторият кюрд беше възрастен мъж. Той само помоли да го изправят пред някой съдия. Чаушът обеща през смях.

Най-сетне беше отворена и последната килия. Амад ал Гандур седеше свит в един от ъглите и не искаше да ни обърне внимание, но като ме видя, се надигна.

— Това ли е арабинът? — попитах.

— Да.

— Не говори ли турски?

— Въобще не си отваря устата. Затова и досега не е получавал топло ядене.

— Да поговоря ли с него?

— Опитай!

Приближих се и му прошепнах:

— Не говори с мен.

Амад ме послуша.

— Виждаш ли, че не отговаря! — каза ядосано чаушът. — Кажи му, че си прочут учен. Тогава сигурно ще разговаря с теб.

Вече се уверих, че пазачите наистина не разбират арабски. Но дори и да разбираха, хадедихните говорят на особено наречие.

— Бъди готов за тази вечер! — казах на Амад ал Гандур. — Може би ще успея да дойда още веднъж.

Хадедихнът стоеше горд и изправен, без да трепне дори.

— И сега не иска да говори! — извика подофицерът. — За днес няма да получи хляб, тъй като не отговаря дори и на ефендито.

Посещението на килиите приключи. Обиколихме сградата и аз всъщност бях изпълнил мисията си. След като свършихме, Мерсинах ме изгледа изпитателно.

— Може ли да свариш кафе на затворниците? — осведомих се аз.

— Да.

— И да им дадеш по голям комат хляб?

— Да.

— Колко ще струва?

— Трийсет пиастри, ефенди.

Значи приблизително два талера. Затворниците щяха да получат нещо, което едва ли струваше и една марка. Извадих парите и ги дадох.

— Ето. Но искам на всички да раздадеш.

— На всички ще дам, ефенди.

Оставих на старата и чауша по петнайсет, а на арнаутите по десет пиастри, бакшиш, който сигурно не бяха очаквали. Те се впуснаха в екзалтирани благодарности и когато излязох от къщата, се кланяха дори и след като се бях добрал до уличката и можеха да виждат само гърба ми.

У дома потърсих Мохамед Емин. При него срещнах Халеф, който му беше донесъл дрехи. Това бе станало незабелязано, тъй като нито агата, нито Мерсинах си бяха вкъщи.