През дивия Кюрдистан

— Каза ми един джесид. Срещнал си го при реката.

— Вярно е! — потвърди бързо той. — Виждам, че говориш истината. Ще чакам. Засега поздрави баща ми от мен.

— Ще го направя още днес. Гладен ли си?

— Много.

— Можеш ли да скриеш някъде хляб, свещ и кибрит?

— Да. Ще изкопая с ръце дупка в земята.

— Давам ти камата си. Във всеки случай ще е добре, ако имаш оръжие. Държа на нея и внимавай да не я открият.

Амад ад Гандур посегна бързо и долепи камата до устните си.

— Господарю, Аллах ще те възнагради за това в предсмъртния ти час. Най-сетне имам оръжие. Ще се освободя дори и да не дойдете.

— Ще дойдем. Не предприемай нищо прибързано! Това би могло да изложи теб и баща ти на голяма опасност.

— Ще чакам цяла седмица. Ако не се появите дотогава, ще действам сам.

— Добре! Ако ми е възможно, още тази нощ ще ти дам през прозореца храна, свещ и кибрит. Може би ще можем да разменим и някоя дума. Ако не е опасно, ще чуеш и гласа на баща ти. А сега сбогом! Трябва да вървя.

— Господарю, дай ми ръката си!

Протегнах я и той я стисна с две ръце така, че ме заболя.

— Аллах да благослови тази ръка, докато се движи и когато се сключи за вечния ти сън. Нека духът ти се възнесе към радостите на рая! Сега върви, за да не те сполети беда!

Залостих килията и внимателно се промъкнах обратно при агата. Той спеше и все още хъркаше и аз седнах до него. Измина може би час., Долових стъпки, които спряха пред входната врата. Бързо затворих нашата и разтърсих агата, за да го събудя. Това не беше лека работа, а нямах време за губене. Изправих го на крака и той ме изгледа учудено.

— Ти, ефенди? Къде сме?

— В затвора. Съвземи се!

Селим ага се огледа стъписано.

— В затвора? Ах! Как сме се озовали тук?

— Спомни си за евреина и за лекарството! Спомни си и за чауша, когото искахме да изненадаме.

— Чау… машаллах, сега зная! Заспал съм. Къде е той, още ли не се е върнал?

— Говори по-тихо! Не чуваш ли? Хората ти са пред вратата и разговарят. Разтъркай очи!

Клетият ага изглеждаше твърде окаяно. Но той се съвзе и можеше поне да стои изправен на краката си. И сега, когато входната порта беше затворена, той взе лампата в ръка, блъсна нашата врата и излезе в коридора. Аз го последвах. Виновниците се стъписаха ужасени, докато той крачеше към тях.

— Откъде идете, кучи синове? — сопна им се агата. Гласът му отекваше гръмотевично в дългото тясно помещение.

— От кафеджията — отговори чаушът след кратко колебание.

— От кафеджията? Докато аз съм стоял тук на пост? Кой ви разреши да напуснете?

— Никой.

Жал ми беше за хората. Тяхната небрежност ми беше донесла толкова голяма полза. Въпреки малкото пламъче можех да забележа как агата блещи очи. Върховете на мустаците му се тресяха и от яд беше стиснал юмруци. Но той вероятно забеляза, че не може да стои добре на краката си, и му дойде нещо по-добро наум.

— Утре ще бъдете наказани!

Началникът на арнаутите сложи лампата на едно от стъпалата на стълбата и се обърна към мен: