През дивия Кюрдистан

Мохамед Емин тръгна, а аз скоро го последвах. За кратко време преодоляхме пътя, по който бяхме дошли, и се озовахме отново в стаята на шейха. Той искаше веднага да обсъди с мен план за спасението на сина си, но го посъветвах да мисли за това, след като се наспи, и се промъкнах в стаята си.

На следващото утро първо посетих болното момиче. Шакара нямаше повече от какво да се страхува. Само майка й беше при нея, поне аз не видях други хора. След това тръгнах на разходка из града, за да видя някое място в стената, през което можеше да се премине, без да се ползва градска та порта. Имаше едно, но то беше подходящо само за пешеходци.

Когато се върнах вкъщи, Селим ага току-що се беше вдигнал от постелята си.

— Ефенди, вече е ден — каза той.

— Отдавна — му отговорих.

— Искам да кажа, че може по-добре от вчера да говорим за нашата работа.

— Нашата работа?

— Нали беше с мен. Трябва ли да доложа или не? Как мислиш, ефенди?

— На твое място не бих го направил.

— Защо?

— Защото е по-добре, ако се премълчи, че си бил през нощта в затвора. Хората ти във всеки случай забелязаха, че походката ти не беше много сигурна, и при разпита могат да споменат това.

— Вярно е. Когато се събудих преди малко, облеклото ми изглеждаше твърде зле и трябваше дълго да го чистя, за да махна изцапаното. Истинско чудо е, че Мерсинах не го забеляза. Значи мислиш, че трябва да се откажа от рапорта?

— Да. Ти можеш да смъмриш хората си и милостта ти ще ги заслепи като слънчев лъч.

— Добре, ефенди. Най-напред ще им дръпна страхотна реч! Очите му се въртяха като перките на вентилатор. После те внезапно се укротиха и лицето му прие благодушно изражение.

— И после ще ги помилвам като някой султан, който може да подарява живота и имуществото на милиони хора.

Той понечи да тръгне, но се спря на прага, защото отвън един конник скочи от коня си. Дочух познат глас да пита:

— Селям! Ти вероятно си Селим ага, командирът на албанците?

— Да. Аз съм. Какво искаш?

— При теб ли живее Кара Бен Немзи ефенди с двама спътници — слуга и башибозук?

— Тук е.

Селим отстъпи настрани, така че мъжът да ме види. Това беше Селек, джесидът от Баадри.

— Ефенди — викна той радостно, — позволи ми да те поздравя!

Подадохме си ръце. При това забелязах, че язди един От конете на Али бей, който бе плувнал в пот. Сигурно Селек беше бързал много. Можех да предположа, че ми е донесъл някоя важна вест.

— Заведи коня си в двора и после се качи при нас! — му наредих.

Когато останахме сами в моята стая, пратеникът посегна към пояса си и извади оттам писмо.

— Как намери жилището ми?

— Още на градската порта попитах за теб.

— И откъде знаеш, че имам двама спътници? Когато бях при вас, имах само един.

— Научих го в Спиндури.

Отворих писмото. Али бей ми беше писал няколко добри новини, които се отнасяха до джесидите, и една лоша, отнасяща се до мен.