През дивия Кюрдистан

— Това не е съвсем сигурно. Мисля, че агата взема прекалено на сериозно цялата работа.

— О, ти вля балсам в нараненото ми сърце. Не е ли възможно да се задържат, по-далеч от Амадие?

— Трябва да помислим над това. Раздели ли двата сорта кафе?

— Да. О, господарю, работата не беше приятна. Но този зъл Хаджи Халеф Омар не ме остави на мира, докато не привърших. Искаш ли да видиш?

— Покажи!

Мерсинах донесе кутията и кесията и аз се уверих, че тя наистина беше положила доста усилия.

— И каква ще бъде присъдата ти, о ефенди?

— Тя е благосклонна към теб. Тъй като нежните ти ръце са докосвали толкова много кафето, то трябва да бъде твоя собственост. Също и съдовете, които днес ще купя, ще бъдат твои. Чашите обаче ще подаря на храбрия Селим ага.

— О, ефенди, ти си правдив и мъдър съдия. Твоите добродетели са повече от моите тенджери и това ухаещо кафе е доказателство за великодушието ти. Дано Аллах направлява русите, за да не дойдат и да не те разстрелят. Мислиш ли, че мога да спя спокойно днес?

— Можеш, уверявам те!

— Благодаря ти, защото спането е единственото нещо, на което една изтерзана жена може да се радва.

— Тук долу ли спиш, Мерсинах?

— Да.

— Но не в кухнята, а в преддверието, нали?

— Ефенди, кухнята е за жената и най-добре е тя да спи там.

Хм. Това бе неприятно. А тъпият виц на агата бе съвсем не навреме. «Мирта» положително нямаше да заспи веднага. Качих се горе, но вместо в стаята си отидох при хадедихна. Той беше легнал, но веднага се събуди. Разказах му за приключението в затвора. Това го изуми и зарадва.

После опаковахме храна, свещ и кибрит и се промъкнахме тихо в една от празните стаи, която бе разположена откъм двора на къщата и имаше само един прозорец. Това беше малък четириъгълен отвор, закрит с кепенци. Те бяха отчасти открехнати и когато погледнах навън, видях плоския покрив, който се надвесваше от тази страна на двора само на метър и половина под мен. Ние се спуснахме на покрива, а от него се прехвърлихме в двора. Вратата тук беше заключена. Нямаше, значи, кой да ни попречи и прекосихме градината, където някога красивата Есма катун бе разнасяла благоухание. От затвора ни отделяше само един зид. Можехме да достигнем с ръка най-високата му част.

— Почакай! — помолих Мохамед Емин. — Искам да бъда сигурен, че наистина не ни наблюдават.

Покатерих се и се спуснах отвъд, без да вдигам шум. От първото малко прозорче вдясно на партера идваше бледа светлина. Това беше стаята, в която беше спал Селим. А сега в нея седяха арнаутите, които от страх не можеха да мигнат. Следващият, значи вторият прозорец беше на килията, в която Амад ал Гандур ни очакваше.

Прегледах старателно тясното пространство на двора, без да видя нещо подозрително. Намерих заключена и вратата, която водеше от затвора навън. Върнах се към мястото на зида, зад което ме очакваше Мохамед Емин.

— Всичко е наред. Можеш ли да се прехвърлиш?

— Да — прошепна хадедихнът.

— Само тихо.

Шейхът се покатери. Промъкнахме се през двора и застанахме под прозорчето, което почти можеше да се докосне с ръка.