През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Не ми се виждаше смешно. А и тълпящите се край него хора гледаха със сериозни физиономии. Спрях и изпратих кошничаря да влезе вътре и разбере дали господарят е вкъщи. Той се върна с отрицателен отговор. Не можехме да си позволим да направим прощално посещение на госпожа докторката.
Щом улиците с неугледните пазари останаха зад нас, поехме към пътя, водещ към Истиб. Разстоянието дотам е почти толкова, колкото от Остромджа до Радова. Но ние изминахме само част от него. Докато яздехме по пътя, се движехме в галоп. После водачът ни зави надясно между гористите хълмове, през чиято долина течеше поток. Тази долина вървеше доста стръмно нагоре и накрая видяхме пред себе си гладко, голо било, което се спускаше на север, накъдето се отправихме в тръс.
Какво да ви разкажа за тази местност? Както е известно, човек запомня добре само онези места, на които е преживял нещо, а тук подобно нещо не се случи. Абид ни водеше през оголени местности, които не притежаваха особено пейзажно очарование.
В Карбанци, село недалеч от левия бряг на река Брегалница, спряхме и се сбогувахме с Абид. Той получи и бакшиш, на който много се зарадва. После продължихме да яздим през реката, за да стигнем до Варци, което се намираше на десния бряг. През това село води познат още от стари времена и много използван път за езда, който свързва намиращите се южно от Истиб селища с Кратово, Кюстендил, Дупница, Радомир и накрая със София. Прехвърлихме се също и през малката Слетовска река и се озовахме в Жиганци, целта на ездата ни за този ден. Бяхме напуснали Радова приблизително в девет сутринта, а в три следобед пристигнахме в Жиганци. При обикновен ход нямаше да можем да стигнем до селото преди падането на нощта.
Пета глава
В планинската колиба
Жиганци не е невзрачно село. Понеже тук има пазар, бих могъл да го нарека дори градче. Разположено е между Брегалница и Слетовска река, земята му е добре напоявана и много плодородна. В сравнение с другите селища, през които бяхме минали, идвайки насам, видът на къщите говореше за известно благосъстояние на жителите му.
Помолихме да ни посочат някой хан. Този, към който се насочихме, се състоеше от няколко постройки, обграждащи двора, и създаваше впечатление за дворянско имение. Виждаше се, че притежателят му сигурно е българин, и така се и оказа. Той ни посрещна много любезно, обърна се към мен с почетни титли, понеже вероятно беше добър познавач на конете и бе възхитен от моя Рих. Покани ни да влезем в гостната. Казваше се Илия. Човекът разполагаше с две стаи. Една за обикновени посетители и друга, по-хубава, за гости, на които искаше да засвидетелства по-голямо уважение.
Двама ратаи ми помогнаха да сляза от коня и ме занесоха в специалната гостна, където за мое учудване имаше едно нещо, което се състоеше от облегалка и дълга и мека седалка. Тази мебел би могла направо да бъде наречена канапе.
Щом гостилничарят забеляза погледа, с който наблюдавах тази мебел и върху която бях сложен да седна, каза със самодоволна усмивка:
— Учудваш се, че виждаш тук диван, нали, ефенди? Правен е в София и е докаран дотук с кола. Ти като мюсюлманин си свикнал на рахат отурмак[23], но аз съм християнин и мога да седя с опънати крака. Понеже кракът ти е отекъл, сега ще се почувстваш удобно.
— Свикнал съм да седя по този начин още от малък — отговорих аз, — защото не съм мюсюлманин, а християнин.
— Щом си християнин и от младини си свикнал с дивана, сигурно си от много далеч.
— От Алемания съм.
— О, много добре я знам.
— Наистина ли? Радвам се.
— Да, намира се до Бавария, където тече Волга, и до Швейцария, където Дунав се влива в Ак денис адалари[24].
— Радвам се да чуя, че знаеш границите на родината ми. Толкова начетени хора тук рядко се срещат.
— Защото не искат нищо да научат и нищо да запомнят — отвърна Илия поласкан. — Но аз държа очите и ушите си отворени и не позволявам нищо да изчезне от паметта ми. Зная още много неща за родината ти.
— Вече забелязах.
— Столицата е Мюник[25], където се вари най-хубавата арпа сую[26] и която можеш да пиеш и при мен, колкото искаш, и…
— Имаш арпа сую? — прекъснах го аз. — Сигурно сам я вариш?
Мислех, че доблестният баварец е минавал оттук и срещу рецептата си за бира е получил безплатна храна.
23
Седене по турски, с кръстосани под тялото крака. — Бел. нем. изд.
24
Средиземноморски архипелаг. Бел. нем. изд.
25
Мюнхен. — Бел. пр.
26
Бира.