През страната на скипетарите

Пета глава

В планинската колиба

Жиганци не е невзрачно село. Понеже тук има пазар, бих могъл да го нарека дори градче. Разположено е между Брегалница и Слетовска река, земята му е добре напоявана и много плодородна. В сравнение с другите селища, през които бяхме минали, идвайки насам, видът на къщите говореше за известно благосъстояние на жителите му.

Помолихме да ни посочат някой хан. Този, към който се насочихме, се състоеше от няколко постройки, обграждащи двора, и създаваше впечатление за дворянско имение. Виждаше се, че притежателят му сигурно е българин, и така се и оказа. Той ни посрещна много любезно, обърна се към мен с почетни титли, понеже вероятно беше добър познавач на конете и бе възхитен от моя Рих. Покани ни да влезем в гостната. Казваше се Илия. Човекът разполагаше с две стаи. Една за обикновени посетители и друга, по-хубава, за гости, на които искаше да засвидетелства по-голямо уважение.

Двама ратаи ми помогнаха да сляза от коня и ме занесоха в специалната гостна, където за мое учудване имаше едно нещо, което се състоеше от облегалка и дълга и мека седалка. Тази мебел би могла направо да бъде наречена канапе.

Щом гостилничарят забеляза погледа, с който наблюдавах тази мебел и върху която бях сложен да седна, каза със самодоволна усмивка:

— Учудваш се, че виждаш тук диван, нали, ефенди? Правен е в София и е докаран дотук с кола. Ти като мюсюлманин си свикнал на рахат отурмак[23], но аз съм християнин и мога да седя с опънати крака. Понеже кракът ти е отекъл, сега ще се почувстваш удобно.

— Свикнал съм да седя по този начин още от малък — отговорих аз, — защото не съм мюсюлманин, а християнин.

— Щом си християнин и от младини си свикнал с дивана, сигурно си от много далеч.

— От Алемания съм.

— О, много добре я знам.

— Наистина ли? Радвам се.

— Да, намира се до Бавария, където тече Волга, и до Швейцария, където Дунав се влива в Ак денис адалари[24].

— Радвам се да чуя, че знаеш границите на родината ми. Толкова начетени хора тук рядко се срещат.

— Защото не искат нищо да научат и нищо да запомнят — отвърна Илия поласкан. — Но аз държа очите и ушите си отворени и не позволявам нищо да изчезне от паметта ми. Зная още много неща за родината ти.

— Вече забелязах.

— Столицата е Мюник[25], където се вари най-хубавата арпа сую[26] и която можеш да пиеш и при мен, колкото искаш, и…

— Имаш арпа сую? — прекъснах го аз. — Сигурно сам я вариш?

Мислех, че доблестният баварец е минавал оттук и срещу рецептата си за бира е получил безплатна храна.