Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Да, наскоро си поръчах две.
Той се разсмя, но смехът премина в кашлица. Намести си кислородната маска и вдиша дълбоко, после каза:
— В Токио вече има няколко собственици и още мнозина са в списъка на чакащите. Хора, които могат да си позволят такава кола, няма да се уплашат от безумните цени на някакъв клуб. Напротив, приветстват ги като знак за общественото им положение — Тацу отпи глътка вода. — Но освен пряката печалба, има и важна странична изгода: сделките с политици, бизнесмени и престъпни босове, забавлявани там като гости. Да вземем например „Обединен бамбук“. Ямаото и Големия Лю сключиха сделката си за метамфетамина именно в този клуб.
— Значи затова се срещат пак там? Смятат, че мястото им носи късмет?
— Явно Големия Лю много се е забавлявал. Изглежда, че предпочита блондинки.
Блондинки. Изведнъж ми хрумна кого можем да пратим за „вътрешен човек“. Но нямаше начин Дилайла да се съгласи. А и не знаех как да я помоля.
— Ако момичето не се разбере за цената с клиента — опитах се да си изясня нещата, — тя не е длъжна да тръгне с него. Ами когато забавляват човек като Големия Лю? Нима ще го отхвърлят просто така?
— За големите клечки като Лю от момичетата се очакват специални услуги. Няма значение колко е стар и как изглежда. Жената е негова за цяла нощ и на другата сутрин той трябва да се събуди с усмивка. Иначе ще я уволнят.
— А дамата изведнъж ще остане без невероятните приходи, с които е свикнала.
— Именно.
Не точно това се надявах да чуя. Може би имаше начин да заобиколя неприятното съобщение: „Ако ми помогнеш, ще трябва да спиш с грозен и извратен гангстер“.
— Е? — попита след малко Тацу. — Научи ли нещо полезно?
— Може би — отговорих. — Има надежда да вкарам някого вътре. Ще ти се обадя. Имаш ли снимки на Големия Лю? Добре е да знам как изглежда.
Тацу натисна бутона до леглото. Телохранителят влезе.
— Ако обичаш, дай ми онова досие — нареди Тацу.
Човекът безмълвно му подаде голям плик и се върна на поста си.
— Значи така успяваш да работиш и в болничното легло — отбелязах.
Той се усмихна и ми подаде плика. Разпечатах го и извадих отвътре папка. В нея имаше няколко полицейски и тайно направени снимки на дебел, но опасен на вид китаец с прошарена коса и сипаничаво лице.
— Едър е за китаец — подхвърлих.
— Оттам идва и прякорът — отговори Тацу с познатата си гримаса на безгранично търпение.
— Виждам, че си заснел и Ямаото. А кой е този?
— Това е Куро. Реших, че ще ти трябва досие с основните действащи лица.
— Благодаря. Наистина ми е нужно.
Той кимна.
— Не разполагаш с много време.
Погледнах го — крехък и съсухрен в болничното легло, с венозна система и кислородна маска — и разбрах, че няма предвид срещата на Ямаото.
— Ти… мога ли да ти донеса нещо? — попитах.
Той ме погледна с яростни, живи очи насред бледото лице и отговори:
— Да. Вест за края на Ямаото.
27.
Дилайла се прибираше след сутрешната тренировка в своя квартал в Маре, когато клетъчният й телефон иззвъня. Тя спря да го извади от чантата си. Покрай нея заобикаляха по тесния тротоар пешеходци, понесли пресен хляб, букети цветя и торби плодове от открития пазар на Рю дьо Бретан. Без да им обръща внимание, тя погледна екранчето. На него беше изписано „частен номер“.
Чувстваше се великолепно отпусната след два часа йога и упражненията на Пилатес, но сега сърцето й внезапно се разтуптя. Тя натисна бутона за приемане и изрече:
— Ало.
— Здрасти. Аз съм, Джон.
Този път „здрасти“, помисли си Дилайла. Обикновено казва „хей“. Не беше сигурна какво означава промяната.
— Хей — отвърна тя.
— Как си?
— Добре. Не се надявах да те чуя.
Хареса й как го каза. Спокойно, без обвинение. Просто излагаше факт.
— Защо смяташе така?
— Последния път, когато разговаряхме, останах с чувството, че здравата си се ангажирал с онова, заради което отиде до Ню Йорк. А после замина за Токио и просто си помислих… че с нас е свършено.
„Добре, това наистина беше много добре. Бъди хладнокръвна, но откровена. Дай му шанс и желание да обясни, без да изглежда, че молиш.“
— Сега съм в Токио — каза той. — И наистина съм ангажиран. Но не така, както си мислиш.
— А как?
След дълго мълчание той отново проговори.
— Ще ми трябва твоята помощ.
Не това бе очаквала. Преди да обмисли отговора си, думите излязоха сами от устата й.
— Знаеш ли, повече ме търсиш за помощ, отколкото за компания.
— Вероятно си права. Искрено съжалявам. Но в момента се нуждая и от едното, и от другото. Можеш ли да дойдеш в Токио?