Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Тя се усмихна, ала колебливо.
— Да докажеш нещо ли се опитваш? — попитах. — Да спечелиш нечие уважение, като залагаш живота си на карта?
— Ти пък какво разбираш от това? — репликата й прозвуча малко остро и заподозрях, че съм се натъкнал на нещо.
Усмихнах се.
— Воювал съм с американската армия във Виетнам. Срещу разни жълтури. Погледни ми лицето, Дилайла.
Тя вдигна очи.
— Схващаш ли какво искам да кажа? Трябваха ми години, за да проумея защо съм бил готов да извърша някои от нещата, които съм правил там.
Блондинката кимна, после пресуши чашата си до дъно.
— Ясно. Да, тогава ще разбереш.
— Струва ли си обаче? Пращат те на операции с огромен риск за теб, ти им носиш победи, а те пак не ти вярват. Защо да се главоболиш?
— „Защо да се главоболиш“? — повтори тя и наведе глава настрани, като че ли се опитваше да види нещо в мен, което по-рано е пропуснала. — Някога виждал ли си бебе с откъснати от бомба крака? Виждал ли си майка му да го притиска към себе си, обезумяла от мъка и ужас?
Реторичен въпрос, за повечето хора. Не и за мен.
— Да — тихо потвърдих. — Виждал съм.
Дилайла безмълвно се вторачи в мен, после продължи:
— Е, това, което правя, донякъде ме спасява от тези кошмари. Когато си свърша работата добре, успяваме да прекъснем притока на средства и въоръжение за чудовищата, които се опаковат целите в експлозиви, отрова за плъхове и гвоздеи, и тогава някое бебе, което иначе е щяло да загине, остава живо, семейството, което иначе вечно е щяло да скърби, съхранява щастието си, умове, които иначе са щели да бъдат травмирани до размътване, остават невредими.
Тя замълча за миг, после прибави:
— Трябва ли да се откажа, защото моите началниците ми нямат доверие, въпреки че би трябвало да е обратното? Как бих могла да обясня на опечалените, сакатите и травмираните, че съм можела да направя нещо, за да ги спася, но не съм го сторила, защото в службата не са се отнасяли с достатъчно уважение към мен.
Дилайла ме погледна. Бузите й бяха зачервени, раменете й се повдигаха и спускаха в такт с дишането й.
Отвърнах на погледа й, обзет от странна смесица от възхищение, привличане и срам. Отпих голяма глътка и пресуших чашата си. Напълних нейната, после и своята.
— Щастливка — казах след малко.
Тя премигна.
— Моля?
Затворих клепачи и заразтривах слепоочията си.
— Да вярваш в нещо така… — отворих очи. — Божичко, не мога да си го представя.
Последва дълго мълчание.
— Не се чувствам щастлива — накрая рече Дилайла.
— Не, сигурен съм в това. Не се изразих правилно. Трябваше да кажа „късметлийка“. Не е същото.
Отново заразтривах слепоочията си.
— Съжалявам за думите си. Че не бива да се главоболиш. С годините придобих навика да… изпреварвам предателството. Да мисля, че вероятността за предателство и предпазването от него са на първо място. И това може би е вярно за мен. Но не е задължително да е вярно за всеки. Например за човек като теб.
Известно време и двамата мълчахме. После Дилайла попита:
— За какво мислиш?
Отговорът ми се забави няколко секунди.
— Харесва ми как жестикулираш, докато говориш — което беше само част от истината.
Тя сведе очи към дланите си за миг, като че ли проверяваше дали в момента се движат, и тихо се засмя.
— Обикновено не го правя. Ти ме вбеси.
— Аха.
— Е, правя го, когато изгубя самоконтрол.
— И кога се случва това?
— Рядко.
— Би трябвало да го правиш по-често.
— Опасно е.
— Защо?
— Знаеш защо. Трябва да се защитаваш.
Изражението й бе толкова безстрастно, че бе невъзможно да не го контролира съзнателно, знаех го. Тя отпи глътка уиски.
— Ами ти? Какво правиш?
— Не се сближавам.
— Аз също не мога да си позволя този лукс.
Погледнах я.
— Никога не съм го възприемал като лукс.
Дилайла отвърна на погледа ми. Забележимо продължително. Определено откровено. Навярно подканващо.
Преместих се до нея на дивана. Тя леко повдигна вежди.
— Нали току-що каза, че не се сближаваш — обаче се усмихваше с онези топли нотки на ирония и закачливост в очите си.
— Това е проблемът, когато сам си налагаш правилата — отвърнах. — Няма кой да те поправи, когато ги нарушаваш.
— Нали каза, че няма да ме чукаш?
— Не те чукам.
Дълго се взирах в нея, после бавно се наведох напред. Дилайла ме наблюдаваше, вперила очи в моите, за миг ги сведе към устните ми и отново ги вдигна.
Спрях. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Долових дъх на рядък парфюм, може би приготвен по поръчка специално за нея, в скъпо шише от гравирано стъкло. Ароматът се усещаше, ала не се различаваше ясно, като видения от сън след събуждане, отслабващ образ върху ретината след силен проблясък или спомен за лице, което си познавал и обичал много отдавна. Нещо, което е реално само колкото да те привлича, да те кара да искаш да го притеглиш към себе си, да го върнеш, преди пак да замъждука и изчезне, и безвъзвратно да го изгубиш.