В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
— Да. — Гърк кимна. — Така или иначе нямаше никакъв смисъл. Още тогава те бяха завладели половината Галактика, а скоро ще овладеят и другата половина. Няма сила във Вселената, която да ги възпре. Ние бяхме на пробен полет и тъкмо се канехме да се върнем у дома, когато експлодира нашето Слънце. Беше чудо, че се спасихме. Корабът се движеше със скоростта на светлината. През първите седмици нито един от нас не смяташе, че наистина ще успеем. Но някак все пак успяхме.
— А след това? — попита Черити.
Гърк въздъхна дълбоко и сви рамене.
— Опитвахме се да намерим нова родина — отвърна той. — Но беше безнадеждно. Където и да отидехме, те вече бяха там или пък системата нямаше никаква обитаема планета. Посетихме над десет различни системи, но навсякъде беше едно и също. Накрая решихме чисто и просто да продължим да летим, докъдето издържат апаратурите ни. Беше нещо като самоубийство със закъснител. Но какво ли имахме да губим?
— И тогава сте стигнали дотук?
— В другия край на Млечния път — потвърди Гърк. — Не тук, в този свят. Апаратите на кораба действаха безупречно почти сто години, но все пак това бяха механизми, а всеки механизъм все някога се поврежда. Трябваше да се приземим аварийно в някой свят, вече завладян от тях.
— Един век? — попита Черити. Опита се тонът й да прозвучи шеговито. — А какво сте правили в останалите шейсет и девет века?
— Едно столетие от нашето време — отвърна Гърк. — Знаеш, какво става, когато някой космически кораб се приближи до скоростта на светлината?
— Времето на борда тече по-бавно — каза Черити.
Гърк кимна.
— Летяхме със скорост, близка до тази на светлината, така че практически времето беше спряло за нас. Някои от нас се надяваха да се спасят по този начин. За съжаление, това беше само една нова напразна надежда. Приземихме се на планетата на десетки светлинни години оттук и се опитахме да оцелеем по някакъв начин. — Той сви рамене. — Не знам дали другите са успели или пък аз съм последният.
— А как тогава си стигнал дотук?
— Както всички други — отвърна Гърк. — Кайл и братята му убийци не са единствените им роби. — Той тихо се изкиска. — Звучи странно, а? Роби, които си имат свои роби. Но когато свикнеш с това, не е чак толкова лошо. Докато се държиш невзрачно и правиш, каквото очакват от теб, можеш да изкараш доста добре.
Черити въздъхна.
— Значи в такъв случай е безсмислено — прошепна тя. — Ако… ако всичко това е вярно, Гърк, то тогава нищо от това, което съм правила досега, няма никакъв смисъл. Тогава ние не можем да победим. Даже и да успеем, пак ще загубим.
— Все още сме живи, нали?
— Да — отвърна с горчивина Черити. — Все още сме живи. И им причиняваме някои неприятности. Но ако тези неприятности станат по-големи, тогава… — Тя разпери пръстите на дясната си ръка, за да илюстрира експлозия.
— Искаш да се откажеш? — попита Гърк.
Черити го погледна втренчено. Очите й се напълниха със сълзи, но това не беше от болка, а от странна смесица от отчаяние и безсилна ярост, които я бяха обхванали.
— Разбира се, че не — каза тя горчиво. — Ще продължим да се бием и може би дори ще успеем да ги отблъснем.
— Мисля, че сега наистина се надценяваш — произнесе сериозно Гърк. — Все едно коя си и какво знаеш, но сама едва ли ще успееш да се пребориш с тях.
— Тогава ми кажи защо изобщо трябва да се мъча да го правя! — възкликна Черити.
— За да живееш свободно, Черити. Знаеш толкова много за миналото на тази планета, много повече, отколкото който и да е от хората, живеещи тук. Не можеш да победиш мороните. Не можеш дори да ги уязвиш сериозно. Никой не може да го направи. Но можеш поне да върнеш свободата на някои хора. Искаш ли да разбереш защо останах при вас? Защото вярвам, че това наистина можеш да го направиш. Всички тези глупаци, които сами се наричат бунтовници или въстаници, всъщност не правят нищо повече от това, което им разрешават Даниъл и неговите слуги. Но ти би могла да намериш някъде в този свят местенце, където поне някои от вас могат да живеят свободни.
Минаха секунди, преди Черити да разбере какво всъщност й казва Гърк.
— Не го мислиш сериозно — прошепна тя.
По лицето на Гърк отново се разля тази странна, почти бащинска усмивка.
— Не, така е.
— Наистина го мислиш? — Черити стана рязко. — Огледай се тук, Гърк — настоя тя. — Огледай се в тази тъй наречена Свободна зона, и тогава повтори това, което каза току-що.