В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
Кой беше той, та това момиченце се боеше по-малко от смъртта, отколкото от него?
— Не… не се страхувай, малката — каза Кайл. Гласът му беше дрезгав, не беше свикнал да произнася такива думи. — Няма да ти направя нищо.
Лицето на детето не изразяваше никакво чувство. Кайл разбра, че то изобщо не беше чуло думите му или пък че те нищо не му говореха.
Чу стъпки, после тънката плътна сянка на слугата падна върху лицето на момиченцето и най-накрая той откъсна погледа си от Кайл. Вдигна поглед нагоре и странният ужас в очите му отстъпи пред израза на отвращение и омраза.
Кайл също обърна глава и погледна слугата. Огромната мравка наблюдаваше с втренчен поглед него и момиченцето.
— Защо се колебаеш? — попита компютърният глас на превеждащия апарат. — Елиминирай я.
Кайл отново погледна към детето. То беше почнало да плаче тихо, но той знаеше, че сълзите, които се стичаха по мръсното му личице, не бяха от страх пред собствената смърт, а от вида на двете ужасни фигури. Студена, нечовешки силна ръка като че ли сграбчи сърцето му и го стисна бавно. Отново беше на пет години, отново държеше умиращия си приятел в прегръдките си и за пръв и последен път като мегавоин той разбра какво означава да скърбиш за човек.
— Елиминирай я! — заповяда още веднъж слугата.
Кайл пак погледна към момиченцето, после се изправи съвсем спокойно, обърна се и уби слугата с едно-единствено, светкавично движение.
От покрива на Лувъра градът предлагаше гледка, която въпреки цялата разруха, въпреки зелено-виолетовата буйна растителност все още можеше да плени наблюдатели. „Изглежда, помисли си Черити, като че ли цялото достолепие на града все още съществува; бяха разрушили сградите и улиците, бяха заличили всяка следа от човешки живот и човешка дейност от другата страна на Сена, но това, което не можаха да отстранят, бе духът, създал този град. Париж продължаваше да е символ на всичко, за което хората някога са се борили: свобода, живот, справедливост…“
Тя свали бинокъла и погледна към Барлър и Скудър, които стояха до нея. Попита се какво ли изпитват тия двамата при вида на този град. „Може би нищо, помисли си тя отчаяно. Може би Гърк беше прав. Може би свободата беше само илюзия, за която не си струваше да се умира.“
Тя пропъди тази мисъл и отново погледна към силуета на Айфеловата кула. Пак й се стори за момент, че различава там някакво движение, някакво неясно, тъмно проблясване, високо под самия връх.
— Видяхте ли я? — попита Барлър, когато тя свали бинокъла.
Черити го погледна изненадано.
— Кого?
— Кралицата.
— Не! — отвърна автоматично Черити. — Аз… За какво всъщност говорите?
— За кралицата — повтори Барлър. Той се усмихна извинително, когато забеляза въпросителния израз на лицето й. — Какво си мислите, откъде идват всички тези малки чудовища, които без малко да изядат и вас, и приятелите ви за закуска?
В първия миг Черити изобщо не разбра за какво говори.
— Искате да кажете, мравките в реката…
— Това бяха малки мравки — каза Барлър, кимайки с глава. — Нейните изчадия. Единствената причина, поради която сте все още жива.
Черити окачи отново бинокъла към колана си.
— Обяснете ми, Барлър — настоя тя.
— С удоволствие. — Французинът посочи вратата зад себе си. — Но хайде да слезем пак долу. Има още неща, които искам да ви покажа.
Върнаха се обратно в сградата и влязоха в някакъв асансьор, който Барлър беше пуснал в действие единствено заради тях. Старомодната кабина потегли със скърцане надолу.
— Наистина, нищо от това, което знаем, не е доказано. Повечето неща сами сме си обяснили с течение на всичките тези години. Но ми се струва, че сме се приближили доста до истината. Видяхте реката. Тя не е единствено граница между Свободната зона и джунглата.
— Къде е отишла водата й? — попита Скудър.
— Питайте капитан Леърд — отговори Барлър. — Аз й показах стената. Показах й също така какво става с живата материя, която влиза в допир с нея.
Скудър го изгледа с неприкрито недоверие.
— Искате да кажете, че… тя чисто и просто се разлага?
Барлър сви рамене.
— Разлага се, изпарява се, изчезва… не знам. — Той се усмихна едва доловимо. — Някога ще ви го покажа. Това е грандиозна гледка: тридесетметрова стена от вода, която направо изчезва. Наистина е впечатляващо.