В руините на Париж

Черити съзря гневните искрици в очите на Жан и вдигна успокоително ръка.

— Моля ви — каза тя. — Никой няма да спечели, ако почнете да се карате. Независимо от това, че Елен май има право. И ако успеем да се доберем до данните — това не означава, че всичко от този материал все още съществува. Освен това стената продължава да бъде бариера.

Жан смръщи ядосано вежди.

— Видяхте с какви оръжия разполага крепостта — каза той.

— И сега ще идеш там и ще опожариш цялата джунгла — вметна иронично Елен. — Или най-добре направо базата.

— Защо не? — попита Жан заядливо.

Тъмнокосото момиче въздъхна.

— Ще пораснеш ли някога, Жан? — попита тя. — Ти и останалите глупаци, дето никога няма да разберете, че живеем тук само защото те ни разрешават това.

— Живеем! — Жан се изсмя саркастично. — Жалко живуркане, докато те поканят на лов!

— Или докато някой идиот ги провокира да ни нападнат — добави Елен.

— Забрави ли, какво се случи с теб? — попита Жан. — Гласът му трепереше. — Убиха родителите ти. Без малко да убият и тебе — какво още трябва да се случи, за да разбереш, че за тях сме само едни играчки?

— Вашите родители? — попита Черити.

Елен кимна.

— Барлър не е истинският ми баща. Взе ме при себе си, след като родителите ми загинаха по време на един лов.

Черити не за пръв път чуваше тази дума и този път тя се поинтересува за значението й.

— Приятно забавление за приятелите на Барлър — обади се Жан, преди Елен да успее да отговори на въпроса. — От време на време взимат неколцина от нас на другата страна на реката и ги оставят в джунглата. Който успее да се добере до реката, остава жив. Но досега никой не е успявал. — Той кимна по посока на Елен. — Освен нея. Но родителите й загинаха. Едно от тия чудовища ги убило, пред самите й очи.

— Вярно ли е? — попита съчувствено Черити.

— Да. — За нейна изненада Елен се усмихна. — Но вече не се притеснявам да говоря за това. Минаха повече от двайсет години. Почти не си спомням какво точно се случи.

Жан отговори ядосано, но Черити изобщо не го слушаше. Изведнъж й се стори, че върху й с огромна тежест се стоварват всички часове, прекарани досега непрекъснато на крак. Беше чисто и просто безкрайно изморена.

Изправи се с трудно потисната прозявка и се извърна.

— Знаете ли какво? — попита тя. — Спорете, колкото си искате, но аз ще си потърся сега някое ъгълче, където да мога да се сгуша.

— Почакайте — каза Елен и също се изправи. — Ще ви покажа стаята.

Черити кимна с благодарност и тръгна след девойката. Излязоха от стаята, прекосиха коридора и влязоха в друга, по-малка стая. Елен посочи към широко, току-що застлано легло и се усмихна леко, когато Черити с въздишка на облекчение направо се тръшна на него, без да си прави труда да съблича дрехите или да събува ботушите си.