Когато боговете се смеят

— Чуваш ли, Евгения?

Строгият глас на баща й я изведе от мътното вцепенение.

— Да, татко, чувам — по навик покорно отвърна тя.

— Твоят почитател се е припознал, взел те е за съвсем друго момиче. И е писал тези писма не на тебе, а на нея. Ще ми се обаче да знам как е могло да се случи това.

Едва сега Женя забеляза, че баща й държи в ръцете си снимка и я разглежда внимателно.

— Съгласете се, Сергей Кузмич, момичето на тази снимка няма нищо общо с моята дъщеря. Известна прилика безспорно има, но не и до такава степен, че той да се припознае и да ги обърка. Вашият разказ не ме убеди.

Женя почувства как страните й пламват. Ето сега всичко ще се разкрие. Скандалът е неизбежен. Пък и не самият скандал е страшен, тя е свикнала на скандали от дълги години. Страшно е, че всичко това ще се случи в присъствието на Игор.

— Днес дъщеря ви изглежда съвсем различно от нашата първа среща — с усмивка възрази Сергей Кузмич. — Когато за пръв път видях Женя, аз останах смаян от приликата й с Медведева. Женя, тогава бяхте с разпусната коса и силно гримирани очи. Нима баща ви никога не ви е виждал в този вид?

Край, това беше. Сега вече нищо няма да я спаси. Тя седеше като истукан, с изправен гръб и трескаво свити рамене, и гледаше към прозореца. Изведнъж всичко й стана безразлично. Вече нищо не може да се поправи. Не съществува никакъв таен приятел, който я обича и е готов да й се притече на помощ. Това е грешка, той е влюбен в съвсем друга жена. А какво съществува? Какво й остана? Баща й, който сега съвсем ще освирепее и ще започне да контролира не просто всяка нейна крачка, но и дишането й. Унищожена надежда, че не е самотна. Стъпкано женско самолюбие. И нищо повече.

— Женя, мога ли да ви помоля да се преоблечете, да разпуснете косата си и да се гримирате така, както го бяхте направили, когато ви посетих за пръв път? — учтиво помоли Сергей Кузмич.

— Защо? — едва чуто попита тя.

Имаше чувството, че никога вече няма да може да стане от този фотьойл. Изпълненият с ярост поглед на баща й буквално я шибна през лицето, опари очите й. Женя дори замижа от болка.

— Евгения, върви и направи това, за което те помоли Сергей Кузмич — нареди той. — За останалото ще си поговорим с теб по-късно.

Женя не си спомняше как бе стигнала до стаята си. Едва когато остана сама, си върна способността да разбира какво се случва. Но не много отчетливо. Извади от гардероба тесните дънки и фланелката, която се изопваше силно по нея. Разпусна косата си. Измъкна от дъното на шкафа грижливо скрития комплект козметика и започна да се гримира. Клепачите, миглите, устните. Сенките сложи така, че тъмносивите й очи да придобият син оттенък. С ружа подчерта овала на лицето. С комбинация от тъмна и светла пудра направи носа малко по-тънък. Е, готово. И нека баща й види това. Може би сега ще разбере, че тя е пораснало красиво момиче, а не десетгодишно грозно пате. Щом не може да предотврати катастрофата, трябва поне да се постарае да извлече от нея някаква полза. И е добре, че Игор ще я види такава. Може би още не всичко е загубено.