Когато боговете се смеят

— Тъкмо се канех да ги прочета днес, след последния урок. Защото утре в десет сутринта имам среща с Разумовски, на която ще трябва да споделя съображенията си. И какво предлагаш да правя сега? Как този негодник се е озовал на бюрото с листовете?

— Льошенка, миличък, аз съм виновна, седях зад бюрото, а после отидох да се обадя по телефона и забравих да преместя стола. Льош, хайде, измисли как да оправим тази бъркотия, ще направя всичко, каквото кажеш. Искаш ли ей сега да седна на компютъра и да набера отново тези страници?

— Ами формулите?

— Да, формулите… Ами хайде да се обадим на Разумовски и честно да му признаем всичко, а? Та той е жив човек, сигурно разбира какво е да имаш кученце вкъщи. То е все едно малко дете, може да задигне и повреди всичко, всякакъв документ. Даже пари. А, Льош?

Алексей отчаяно махна с ръка и приседна в крайчеца на дивана.

— Не ми харесва това „ние“. Ние да се обадим, ние да си признаем… Аз ще трябва да разговарям и да си признавам сам. А кученцето, което ни трови живота, донесе вкъщи ти. — Той си погледна часовника. — Вече е късно за обаждане, минава единайсет, неприлично е. Значи ще трябва да звънна утре сутринта. Да му обясня тази безумна ситуация, да го помоля да ми изпрати още един екземпляр от ръкописа, а срещата да отложим за друго време. Проблеми и за него, и за мен. Само тая рошава гад си живее тук без проблеми.

Настя приседна на пода до мъжа си, прегърна коленете му.

— Хайде, Льош, прости ми. Аз съм виновна за всичко. Само не се сърди на Момъка, а? Той няма никаква вина, толкова е мъничък още. А си има проблеми. Изгубил е стопанина си. Сигурно много тъгува за него и посвоему страда, и не разбира защо трябва да живее у чужди хора, за които е бреме. Опитай се да му съчувстваш.

Алексей внезапно се усмихна, наведе се към Настя и я целуна по носа.

— Добре. Наистина не е катастрофа. Нали не можем да изгоним Момъка от къщи, ще трябва да го търпим. Гладна ли си?

— Като вълк.

— А защо си мълчиш и не молиш да ти сервирам?

— Ами ти работеше с ученика си в кухнята.

— Ученикът вече си тръгна.

— А после ти ми се караше.

— Вече не се карам. Да вървим, ще те нахраня, после ще си измием зъбите и — в леглото.

След половин час, на излизане от банята Настя надникна в кухнята. Чистяков седеше на диванчето, притискаше кученцето до себе си, почесваше го между ушите и му шепнеше нещо. От тази гледка очите й плувнаха в сълзи. Настя стисна устни и като се стараеше да не изхлипа, на пръсти се прокрадна до стаята и се мушна в леглото.