Когато боговете се смеят

— Не преувеличавай, Настася — позасмя се Юрий. — Житената питка каза, че на Лесников не бива да се възлага нищо сложно, и го изпраща само на най-прости задания. Е, и аз го изпращам на просто задание. Щом наистина става дума за описание на външни белези, човек не би могъл да провали каквото и да било, дори да иска. Значи Игорьок отива със Зарубин у Рубцови, а ние с тебе, скъпа приятелко, ще отидем да изпълним задачата, която ни постави висшестоящият началник.

— Коя задача? — уплашено попита Настя.

— Да се срещнем със съпругата на Лесников. И изобщо не се опитвай да се измъкнеш, няма само Игор да работи в неделя, я.

— Добре — обречено въздъхна тя. — Както кажеш, шефе.

Настя затвори телефона и чу как в антрето Чистяков се сбогува с поредния ученик. Слава богу, за днес май приключи. Понеже разбираше, че мъжът й всеки момент ще влезе в стаята, тя с поглед на пълководец огледа плацдарма. Диванът беше в ред, подът май също… По дяволите, точно така, докато тя бе разговаряла, кученцето с прякор Момъка бе успяло да грабне няколко страници от ръкописа на Льошка, оставен на бюрото до принтера. Момъка още не умееше да скача на бюрото направо от пода, малък беше, но ако до него имаше оставен стол, той с лекота го използваше като междинен етап при пътешествието си към мечтаните хартийки. Както се разбра, Момъка много харесваше бялата хартия, а кучешкото му въображение разпалваше най-вече принтерът, от който при печатане въпросните белички хартийки излизаха със странни звуци. Случеше ли се да оставят компютъра да печата и да излязат от стаята, Момъка незабавно подскачаше към принтера и започваше да изтръгва със зъби листовете от него.

Настя се втурна към кученцето с надеждата да спаси ръкописа. На пода се търкаляха поне десет страници и само на три от тях нямаше следи, оставени от зъбите на рошавия разбойник.

— Ах, ти, отвратително малко бандитче — злобно засъска Настя, докато пълзеше на колене до бюрото и събираше листовете. — Ами че това е докладът на Льошка. Никакво уважение към чуждия труд! Сега и двамата ще си изпатим, хем заслужено. Господи, кога най-сетне ще те приберат!

Тя се метна към компютъра. От антрето още се чуваха гласове и Настя си помисли, че може би ще успее бързичко да намери файла с доклада и да разпечата наново тези клети страници. Нищо страшно не се беше случило, на компютъра това му беше хубавото, че за разлика от пишещата машина не беше нужно повредените страници да се препечатват наново, а само да натиснеш копчето — и принтерът ще направи всичко сам. Льоша е човек разумен и няма да се сърди заради такава дреболия, но… Той и без това много се ядоса, когато Настя донесе вкъщи кученцето, така че никак не й се искаше Момъка да й дава допълнителни поводи да се убеждава в правотата на мъжа си и в собствената си неразумност.

Тя трескаво защрака с мишката и заснова с курсора по екрана на компютъра. Ето го файла с доклада. Започна бързо да преглежда текста, търсейки нужния фрагмент, като непрекъснато поглеждаше ту към вратата, ту към изгризаните листове. На екрана на компютъра нямаше нищо подобно на разпечатания текст. Тя се върна към началото на доклада и зачете по-бавно. Резултатът беше същият. Настя грабна купчинката листове от бюрото и я обърна, за да прочете първата страница. Потвърждаваха се най-лошите й предположения, които бяха шавали някъде далече в подсъзнанието й, но които тя усилено бе пропъждала. На бюрото се намираше не докладът на Чистяков, а глава от докторската дисертация на някой си А. С. Разумовски, която Льоша трябваше да прочете и да направи своите забележки.