Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Значи предлагате да се видя първо с доктор Форбс?
— Срещнете се с тях в какъвто ред искате — отвърна професорът и позвъни на Тамара.
Ето още един служител на „Хъг“, който не изглежда много добре, забеляза Кармайн. Чудя се какво ли й е? Красива, секси жена, но сигурно осъзнава, че не й остават много хубави години.
Адисън Форбс не изглеждаше изненадан.
— Дали преглеждам пациенти? — попита. — Естествено, лейтенант! Приемът ми понякога надхвърля трийсет души на седмица. Никога не са по-малко от двайсет. Аз съм толкова известен, че пациентите ми са не само от цялата страна, но и от чужбина.
— Възможно ли е някой от тях да има зъб на вас или на „Хъг“, докторе?
— Драги ми господине — започна Форбс надменно, — рядко пациент разбира болестта си! Ако лечението не успее да сътвори чудеса, когато той се е самозаблудил, че така трябва да стане, обвинява лекаря. Но аз винаги изтъквам пред пациентите си, че съм обикновен лекар, а не магьосник и че подобрението вече е успех.
Той е сприхав, нетолерантен и надменен, освен това е невротик, реши Кармайн, но премълча. Вместо това попита любезно:
— Някой от тях да ви е заплашвал?
Форбс изглеждаше шокиран.
— Не, никога! Ако търсите пациенти, които заплашват, трябва да говорите с хирурзите, не с невролозите.
— В „Хъг“ няма хирурзи.
— Затова няма и заплахи от пациенти — беше троснатият отговор на Форбс.
От доктор Уолтър Полоновски разбра, че малабсорбционен синдром значело, че пациентът имал непоносимост към това, което природата е предвидила за храна на всички ни или пък харесва това, което природата не е предвидила за храна.
— Аминокиселини, плодове, зеленчуци, олово, мед, глутен, всички видове мазнини — смили се над него и му обясни Полоновски. — А като ви минат достатъчно пациенти през ръцете, разбирате, че списъкът е безкраен. Медта например може да предизвика анафилактичен шок. Но аз се интересувам по-специално от веществата, които предизвикват увреждане на мозъка.
— Имате ли пациенти, които да ви мразят?
— Предполагам, че това е задължително за всеки лекар, но лично аз не мога да си спомня такъв случай. При моите пациенти белята е станала, дълго преди да дойдат при мен.
„Още един служител на «Хъг» с уморен вид“ — отбеляза си Кармайн.
Доктор Морис Финч изглеждаше още по-зле.
— Обвинявам се за опита на доктор Шилер да се самоубие — каза тъжно Финч.
— Стореното — сторено, а и не можете да сте сигурен, че вие сте причината, доктор Финч, наистина няма как. Доктор Шилер има много проблеми, както съм сигурен, че знаете. Освен това вие му спасихте живота — успокои го Кармайн. — Винете човека, който е сложил Мерседес Алварес в хладилника. А сега спрете да мислите за малко за доктор Шилер и се опитайте да си спомните дали някой от пациентите ви е заплашвал. Или пък да знаете пациент да е отправял заплаха към „Хъг“?
— Не. — Финч изглеждаше смутен. — Не, никога.
Същият отговор му даде и доктор Понсонби, но изражението му стана напрегнато и заинтригувано.
— Не е лоша идея — каза той и се смръщи. — Тези неща се забравят и така и трябва да бъде. Но ви обещавам, лейтенант, че ще си сложа шапката за мислене и ще се опитам да се сетя за такива случаи от името на колегите си и от мое име. Макар да съм почти сто процента сигурен, че на мен не ми се е случвало никога. Аз съм прекалено безобиден.
От „Хъг“ Кармайн тръгна пеша под пронизващия вятър по улица „Оук“, към медицинския факултет на „Чъб“, където се загуби из лабиринта от коридори и тунели, каквито обикновено имаше в такива институции, но най-накрая намери катедрата по неврология. Там поиска да се срещне с доктор Франк Уотсън, който веднага дойде да се види с него, очевидно злорадстващ заради нещастието, сполетяло „Хъг“. Но все пак не забрави да заклейми убийствата.
— Чувал съм, че вие сте измислили прякора на центъра „Хъглингс Джаксън“, професоре — каза Кармайн с лека усмивка.
Уотсън се наду като жаба в любовен период, поглади тънкия си черен мустак и вдигна едната си палава вежда.
— Да, така е. Те го ненавиждат, нали? Направо не могат да го понасят. Особено Боб Смит.
„Как обичаш да се правиш на Мефистофел!“ — помисли си Кармайн.
— А вие мразите ли „Хъг“?
— С цялата си душа — беше откровен професорът по неврология. — Вижте ме, имам също толкова талантливи хора в екипа си, а се боря за всеки цент за научни изследвания. Знаете ли колко нобелови лауреати има този факултет, лейтенант? Девет! Представяте ли си — девет! И никой от тях не е в „Хъг“. Те са в моя лагер и получават мизерни трохи. Боб Смит може да си позволи да купи оборудване, което използва веднъж на сто години, ако въобще го използва, а ние трябва да си броим марлите! Всичките тези пари развалиха Боб Смит, който иначе можеше да направи важно неврологично откритие. Той не работи, той вегетира. Позьор.