Господството на Борн

С тъмната си коса и бяла кожа тя изглеждаше красива по една типична само за американките хубост — излъчваща здраве, жизненост, със съвършено симетрично лице. С други думи, сладникава като пухкав бял хляб „Уондърбред“. Преди няколко години в Ню Джърси беше опитал филия, намазана с фъстъчено масло „Питър Пан“, и едва не се беше задавил от неядливата каша и прекалено сладкия вкус в устата си.

— Няма ли да си изядете шницела? — обърна се той към нея на английски.

— А, не — провлечено му отвърна тя.

Борис изгледа кулинарното творение в чинията й.

— Е, да, определено ще ви се лепне на фигурата.

Жаргонният израз, който Борис употреби, най-после я накара да го погледне.

— Какво искате?

— Божичко, Мидж — каза той с изкуствен глас на герой от американски филм от шейсетте, — тъкмо се канех да те попитам същото.

— Мидж — изсмя се тя. — Не бях чувала това име, откакто спрях да чета комиксите за Арчи.

Очевидно взе решение и му протегна ръка.

— Лана Ланг.

Той се ръкува с нея. Ръката й беше хладна и по-твърда, отколкото очакваше. Може пък да не е аматьор, помисли си той.

— Шегувате се, нали?

— О, не — палаво му се усмихна тя. — Баща ми беше голям фен на Супермен.

— Здравейте, Лана Ланг. Аз съм Брайън Стоунифилд.

— Знам кой сте — тихо му каза тя.

Борис стисна още по-здраво ръката й.

— Как така? Ние току-що се запознахме.

— Аз съм дъщерята на Вагнер. — Тя си изтегли ръката и остави на масата достатъчно пари, за да покрие и двете сметки.

— А сега трябва да дойдете с мен. Без въпроси.

— Чакайте — настръхна Борис. — Никъде не тръгвам с вас.

— Трябва — настоя Лана. — Заплашва ви смъртна опасност. Без мен до заранта няма да сте жив.